Докато Фин спираше на паркинга, от покрития с гофрирана ламарина хамбар с лай изскочи глутница кучета. Основната сграда бе някогашна ферма, която сър Джон Улдридж, настоящият собственик на имението Ред Ривър, бе разширил назад и встрани. В предната част бе добавена зимна градина, гледаща към езерото. За разлика от Кракавал Лодж на брега на Лох Томнавей, която можеше да приюти над двайсет души през сезоните за лов и риболов, Суайнавал разполагаше само с няколко спални и бе резервирана изключително за рибари. Но затова пък имаше бар, отворен за посетители, който по това време на годината всяка вечер се пълнеше с гости и местни жители, дошли за халба бира или чаша уиски.
Тази сутрин наоколо не се мяркаше жива душа, докато накрая самият Кени не се появи с широка крачка и не викна на кучетата да се усмирят. Те начаса подвиха опашки и се задоволиха само да душат около Фин, попивайки непознатите аромати, докато слънчевата светлина падаше около тях на играещи петна, подобно на дъжд.
Кени носеше зелени гумени ботуши, панталон с маскировъчен цвят и яке с множество джобове, метнато върху вълнен пуловер, подсилен с кръпки на лактите и раменете. Щом доближи, свали каскета от главата си, разкривайки ниско остригана, прошарена рижава коса, и сърдечно протегна към Фин широката си, мазолеста ръка.
– Къде се загуби, човече?
Макар през повечето време да общуваше на английски, сега той машинално прехвърли на келтски. Това бе езикът, с който бяха закърмени, онзи, който първо и естествено идваше на езика и на двамата.
– Радвам се да те видя, Кени – отвърна съвсем искрено Фин.
Известно време те се оглеждаха един друг, оценявайки пораженията, нанесени от времето. Петсантиметровият белег, пресичащ скулата на Кени – резултат от някакъв инцидент в детството, който едва не му бе коствал окото, – беше избледнял с годините. Той открай време се отличаваше с едро телосложение, а сега бе станал направо огромен, разраснал се във всички посоки. Също така изглеждаше по-възрастен от Фин, но той поначало си бе простовато селско момче, грубо издялано от местния материал. Достатъчно умно обаче, за да завърши селскостопанския колеж в Инвърнес и в крайна сметка да се върне на острова, за да стане управител на имението, в което бе отрасъл.
Фин също не бе дребен на ръст, но бе запазил момчешката си фигура, а светлата му коса още растеше на буйни, стегнати къдри. Зелените му очи веднага доловиха напрежението, таящо се в по-тъмния взор на стария му съученик.
– Чувам, че отново си се събрал с Маршели. И дори си се нанесъл при нея.
Фин кимна.
– Поне докато довърша ремонта на къщата на родителите си.
– А и момчето било твое, а не на Артър.
– Откъде знаеш?
– Така чух.
– Явно чуваш доста неща.
– Държа си ушите долепени до земята – ухили се Кени.
– Внимавай само да не ти се напълнят с кал – върна усмивката Фин. – Тогава слухът ти няма да е чак толкова остър.
– Ама и ти винаги си бил голям тарикат – изпръхтя другият. После по лицето му премина сянка. – Чух също, че си изгубил един син.
– Правилно си чул. – Чертите на Фин едва забележимо се изопнаха и от последвалата пауза стана ясно, че няма намерение да се разпростира по въпроса.
Краят на личните теми за разговор бе оповестен от връщането на каскета на Кени обратно върху главата му.
– Ще трябва да те инструктирам относно задълженията ти – каза той вече с променен тон, като го нахлупи ниско над очите си. – Предполагам, Джейми вече ти е казал основните неща, но и той, както всички земевладелци, не знае много за имота си.
Същността на репликата не убягна на Фин. Джейми можеше и да е истинският му работодател, но Кени се считаше за по-старши от него. Поради тази причина краткото им общуване като равни бе приключило.
– Не се засягай, Фин, но не съм сигурен дали аз самият бих те взел за шеф на охраната. Може и да си бил добро ченге, но това още не означава, че ще те бива в залавянето на бракониери. И все пак... кой съм аз, та да преценявам, нали?
– Смяташ, че би се справил по-добре от мен, така ли?
– Тук не става въпрос за „би“ или „не би“. Не мисли, че ми е лесно да управлявам имение от двеста хиляди декара, предлагащо не само риболов на сьомга, кафява пъстърва и морска пъстърва, но още и преследване и лов на дивеч. – Това прозвуча почти като от рекламна брошура. – А и проблемът, който имаме, е сериозен.
II
Прашният рейндж роувър на Кени се друсаше и подскачаше по разбития път, следвайки руслото на реката. Хълмовете от двете им страни се издигаха все по-стръмно – голи и каменисти, набраздени от дерета и постепенно преминаващи в планини, чиито върхове се губеха в облаците.