На метър над него неравен каменен свод се губеше в мрака. От него висяха воали от парцаливи паяжини и отразяваха светлината на пламъците, горящи сякаш досами лицето му.
– Проклет глупак – долетя до него напрегнатият глас на Уистлър. – Ако ще преследваш човек в планините, когато се очаква буря, поне тръгни подготвен.
Фин едва успя да отлепи пресъхналия език от небцето си.
– Знаел си, че ще има буря?
– Естествено – озъби се другият. – Мислех, че си слушал прогнозата.
Фин забеляза, че неговите дрехи и тези на Уистлър са проснати да съхнат от другата страна на огъня. От тях се вдигаше обилна пара. В този момент си даде сметка, че е чисто гол в своя пашкул.
– В какво си ме увил?
– В две вълнени одеяла и едно от алуминиево фолио. И не спирай да трепериш, приятел. Това генерира около два градуса топлина на час. Одеялата ще я задържат и постепенно ще се сгрееш. С малко късмет, дрехите ти ще бъдат почти сухи до сутринта. – Той се наведе и постави пръсти върху челото му. Допирът му бе лек като перце. – Здравата си се халосал по главата впрочем. Дезинфекцирах и превързах раната, но ще е по-добре да я види лекар.
Сега Фин забеляза, че Уистлър седи с кръстосани крака откъм отсрещната страна на кръга от камъни, съдържащ горящия торф, от който се излъчваха горещината и димът. Дългата му черна коса беше мокра и падаше на сплъстени кичури. Пуловерът, който бе носил под якето си, обаче бе сух, както и джинсите, предпазени от непромокаемия клин.
– Какво е това място, Уистлър?
– Убежище в северния край на една доста недостъпна долина, някъде между Маяласвал и Бринавал. От типа, който археолозите наричат „кошерни“ жилища. Един господ знае кой ги е строил и защо. Може би овчари, когато са качвали стадата си за по-дълго из планинските пасища. Сега повечето са в руини, само основи от камъни и пръст. Аз сам ремонтирах това тук и го държа запасено със сух торф. Трябва да признаеш, че сега ни свърши добра работа.
– И за какво, по дяволите, се катериш чак дотук?
– За дивеч. Сърни, зайци... – Той се изсмя и добави: – Прекарал съм доста време и в търсене на пещерата на мечовете.
– Какви мечове? – смръщи вежди Фин.
Уистлър махна леко смутено с ръка.
– Вероятно само си губя времето, но винаги ме е запленявала една история, която чух много отдавна. За някакъв човек, който познавал тези чукари като петте си пръста. Веднъж се изгубил в мъглата и пропаднал в някаква дупка между скалите. Оказали се стъпала, водещи към подземна пещера. А в нея имало цял куп ръждиви стари мечове. Десетки на брой. Тогава нямало как да ги вземе със себе си, но бил сигурен, че е запомнил пътя. После се върнал с приятели, за да отнесе находката в селото, но така и не намерил мястото. Независимо колко пъти опитвал, така и не успял. Но никой не се съмнявал в думите му и имало безброй догадки откъде са се взели тези оръжия и кой ги е оставил там.
– И?
Уистлър сви рамене.
– И – нищо. Аз също не съм ги намерил досега. Любимата ми теория е, че са принадлежали на мъжете от Уиг, които са ги скрили от англичаните след поражението на якобитската армия при Калоден. След нея на шотландците били забранени много неща, включително и носенето на килт или оръжия. Тук горе мечовете нямало начин да бъдат открити от врага, но щели да са подръка, ако се наложи. – Той се засмя. – Много би ми се искало да усетя тежестта на тези якобитски остриета в ръката си, Фин. Не на последно място и защото струват цяло състояние. – Той наклони глава на една страна и погледна оценяващо приятеля си. – Е, как се чувстваш?
– Като пребит.
– Това е добре. Щом изобщо чувстваш нещо, значи ще се оправиш. – Той взе една дебела пръчка и избута няколко почернели камъка встрани от жарта, върху утъпкания пръстен под. – Щом поизстинат малко, ще ги сложим под мишниците и зад врата ти. Не че господ те е дарил с много мозък, но и малкото, който притежаваш, има една част, която отговаря за регулирането на вътрешната ти температура, дишането и кръвообращението. Нарича се хипоталамус. Трябва да я държим топла и в изправност.
Типично бе за Уистлър да ръси научни познания лековато и без да се замисля. Фин притвори клепачи и се заслуша във воя на вятъра, бушуващ от всички страни на малкото каменно жилище.
– Май го направи отново – каза.
– Направил съм какво?
– Спаси ми живота.
Уистлър се закиска неудържимо.
– Е – рече, щом най-сетне успя да си поеме дъх, – не бива да нарушаваме семейните традиции. А и като се има предвид, че се възползвах от глупавата ти гордост, за да те подмамя тук, щеше да бъде неспортсменско да те оставя да умреш. Независимо колко старания полагаш. – Усмивката му бавно се стопи и бе заменена от нещо като израз на вина. – Съжалявам, задето те ударих онази вечер.