Челото на Уистлър помрачня.
– Къде?
– У вас. Отидох да те търся и я заварих да седи сама в къщата.
– Какво е правила там?
– Спомняше си какъв е бил животът преди. Заедно с теб и майка ѝ. И ѝ се искаше да върне онова време обратно.
– Е, няма начин. Шонак е мъртва.
– Но ти не си.
– Момичето не се интересува от мен. Смята ме за... Общо взето, за странен.
Фин неволно изпръхтя от смях.
– Че ти си точно такъв! – Той направи пауза, възпрян от заплашителното накланяне на главата на другия и краткото припламване на гняв в очите му. – Но това още не значи, че не те обича – побърза да добави.
– Не говори глупости, човече!
– Тя сама ми го каза, по своя собствен, неподражаем начин. Че я правиш за срам, но въпреки това те обича.
Уистлър впери в него продължителен, невиждащ взор.
– Тя не ми го е казвала досега. Никога. – Говореше почти шепнешком, сякаш се боеше, че гласът може да му изневери.
– А ти на нея?
– Какво?
– Казвал ли си ѝ, че я обичаш?
Приятелят му сведе глава и не отговори, но Фин нямаше намерение да го оставя на мира.
– Защото я обичаш, нали?
– Разбира се, мамка му!
Колко си приличат само, помисли си Фин. Вярно е, че крушата не пада по-далеч от дървото.
– Тогава направи така, че да го разбере.
– То се разбира от само себе си. Нали съм ѝ баща.
– Нищо не се разбира от само себе си, Уистлър. Да вземем например онова, което премълчаваш, откакто открихме Роди в онзи самолет.
– За какво говориш? – застана нащрек другият.
– Ти не искаше да отварям кабината. Струва ми се, че знаеше какво ще открия вътре. Или поне подозираше. – Фин напразно се опита да долови някаква издайническа реакция. – Но във всички случаи остана не по-малко поразен от мен, нали?
– Докога ще си вреш носа там, където не ти е работа? – В приглушеното ръмжене на Уистлър се долавяше недвусмислена заплаха.
– Затова ли ме избягваш? От страх да не те попитам?
Голямата ръка дойде от нищото. Не свита в юмрук, а с разтворена длан, която блъсна като лопата гърдите на Фин. Неподготвен, той залитна крачка назад и кракът му стъпи в празното пространство отвъд ръба на бордюра. В следващия миг се просна по гръб на асфалта, а бейзболната му шапка се търколи върху платното. Уистлър се надвеси над него, сочейки го с дебелия си показалец.
– Стой настрана от мен, ясно? Просто стой настрана от мен.
После се обърна и се отдалечи през тълпата.
Хората, струпани пред съда, се смълчаха и всички лица се обърнаха към лежащия на улицата Фин. Адвокатите, пушещи на стълбите, също му хвърляха любопитни погледи.
Преди да успее да се окопити, някой го улови под мишницата и без усилие го изправи на крака. Големия Кени му подаде шапката и се вгледа изпитателно в него.
– Какво става тук, Фин?
– Не знам, Кени. А много ми се ще да знаех.
Той забеляза Ана Век, застанала недалеч сред група свои съученички. Върху лицето ѝ, окичено с проблясващ под дъжда метал, се четеше изумление и неприязън. Каквато и връзка да бе възникнала помежду им през онзи ден в дома на Уистлър, от нея не бе останала и следа. За момент изглеждаше, че тя ще направи някакъв коментар, но после само се обърна към приятелките си:
– Да вървим.
Групата тийнейджърки се упъти забързано по посока на Франсис Стрийт, като Фин силно се съмняваше, че отиват на училище. През целия дълъг път обратно по западния бряг съзнанието му тънеше в мрачни догадки относно необяснимото поведение на Уистлър.
Октомври вече чукаше на вратата и във въздуха започваше да се долавя мразовит полъх. Есента тази година бе пропуснала да дойде и изглеждаше, че проточилото се лято ще се смени направо със зима. Температурите падаха, а вятърът се обръщаше от северозапад, остър като бръснач и носещ със себе си обещание за суграшица и студ.
Фин подминаваше село подир село, накацали покрай пътя мокри и смълчани, лишени от дървета, изложени на волята на стихиите. Само най-жилавите храсти успяваха да се захванат в мочурливата почва, където поколения местни жители бяха полагали напразни усилия да засаждат градини и ливади. Баравас, Сиадар, Дал, Крос. Всяко населено място със своя църква, по някой и друг магазин или бензиностанция. Миниатюрни начални училища. Грънчарници, направени от пришълци, за да продават изделия на туристите, сякаш хората, родени на острова, бяха тук само между другото.
Когато наближи Нес, пред очите му се разкриха вълните, опасващи с бяла пяна цялото северозападно крайбрежие, и настръхналите като бодли на таралеж надгробни камъни над скалите, където жителите на Кробост полагаха своите мъртви от незапомнени времена. Мисълта да прекара още една зима тук стягаше сърцето му като с ледени пръсти. Щеше да се наложи да преустанови ремонта на къщата на родителите си и да води живот без работа, без цел или посока. След всички погрешни завои, които бе правил в миналото, изглеждаше, че най-сетне е загубил пътя окончателно.