Сети се за Доналд и за неговото обвинение, че е вечно сам със своята мъка и омраза. Мъка по мъртвия си син, омраза към мъжа, който го бе убил и избегнал последствията. Но Доналд бе пропуснал да спомене отчаянието. Отчаяние за един пропилян живот, за една опропастена любов. Мона, жената, която бе родила сина му, но която никога не бе обичал. Маршели, чиято любов така лекомислено бе захвърлил. Макар сега да споделяше отново леглото ѝ, нещо скъпоценно бе изгубено преди всички тези години и никога не можеше да се възстанови напълно. Подобно на онези клети души на средна възраст, които диреха своето минало в социалните мрежи само за да установят, че настоящата реалност никога не може да се сравни с обагрените в розово спомени.
Той почти завиждаше на Доналд за неговата вяра. С нея никога не си сам, бе казал той и Фин се чудеше какво ли е усещането.
След като подмина Свободната църква на Кробост и свърна към дома на Маршели, видя втора кола, паркирана отпред редом с нейната. Регистрационният номер, макар и местен, не му говореше нищо. На острова човек често различаваше познатите си на пътя по номерата на автомобилите, защото предните стъкла бяха или твърде мокри, или твърде блестящи на слънцето, за да видиш лицата зад тях. Докато вървеше по чакълестата пътека към кухненската врата, надзърна от любопитство в купето и видя договор за кола под наем, захвърлен на предната седалка. От вътрешността на къщата пък се носеха смеещи се високо женски гласове. Щом натисна бравата и влезе в затопленото помещение, те начаса замлъкнаха. Маршели стоеше права, подпряна на плота край мивката, с чаша чай в ръка. На масата пък седеше жена с късо подстригана тъмна коса. Нейната чаша бе поставена върху коркова подложка. При влизането на Фин тя се обърна и го погледна едновременно тъжно и развеселено.
Беше Мейрид.
Двайсета глава
Предполагам, че увлечението ми по Мейрид започна още първия път, щом я зърнах в залата за репетиции в „Никълсън“.
С Маршели се бяхме разделили преди доста време и аз бях пристигнал в Сторноуей петнайсетгодишен, свободен и преливащ от тестостерон. Мейрид дойде от Уиг като ярка, сияйна звезда за мен – наивния, неопитен младеж от Кробост, още с жълто около устата, тепърва започващ своята първа година в гимназията. Тя бе богиня, от чийто глас ме побиваха тръпки.
Естествено, в училището имаше и други симпатични девойчета, но никое от тях не можеше да се мери с нея. Тя се държеше възхитително, със стил и увереност и излъчваше онази дремеща сексуалност, която сякаш е специално предназначена да възпламенява момчешките страсти.
Помня, че имаше прекрасни ръце – изящни, с дълги пръсти и безупречен маникюр. Чертите на лицето ѝ бяха фини, без да са изнежени. Беше висока и ходеше с характерно поклащане на бедрата, а гърдите ѝ изкусително изпъваха училищната блуза. Имаше тъмнокестенява, естествено вълниста коса и в онези дни я носеше дълга, спусната над раменете или пък прибрана на конска опашка, която връзваше на хлабав кок отзад на тила.
Но най-вече ме омагьосваха очите ѝ. Наситеносини, с малко по-тъмни кръгове по краищата на ирисите, винаги леко насмешливи и излъчващи усмихнато превъзходство. Помня как първия път, когато ме погледна, стомахът ми се преобърна, а коленете ми буквално омекнаха.
Естествено, не бях единственият безнадеждно влюбен в нея. Всъщност съмнявам се в училището да е имало момче, което да не е било на моя хал. Като изключим един мекушав тип от Карлоуей на име Андра, който впоследствие се оказа гей.
Мейрид добре си даваше сметка за ефекта, който има върху нас, и не се стесняваше да се възползва от него. Мъчеше ни и си играеше с нас като с малки деца. И действително, в умствено отношение бе поне с няколко години по-зряла, както често се случва между тийнейджърите момчета и момичета на една и съща възраст. Напомняше ми за песента „Момиче“ на „Бийтълс“, която леля ми обичаше да пуска на грамофона си. За онова момиче, което ви дразни за забавление, приема обожанието ви за даденост и ви наранява, защото ѝ доставя удоволствие. Трогателни наблюдения изпод перото на още младия Джон Ленън, без съмнение породени от личен опит. С някоя друга Мейрид.
В допълнение към всичко останало, свиренето и пеенето със „Солас“ я открояваха сред останалите, поставяха я върху нещо като пиедестал. Още тогава бе засегната от звездния синдром, но това ни най-малко не охлаждаше моя плам. Фактът, че бе толкова отчаяно недостижима, само я правеше още по-желана.