Погледът ми незабавно бе привлечен от бялата блузка под разкопчаното ѝ яке. Тя беше станала прозрачна от дъжда и за мой потрес очертанията на гърдите ѝ се виждаха съвсем ясно, дори и кръговете на зърната, розовеещи под тънкия сутиен. Тя сведе очи, за да провери по какво съм се захласнал, но само се усмихна и вдигна ципа си. Бавно, без притеснение и без да снема взор от мен, напълно наясно с ефекта, който предизвиква. Изчервих се като момиче и всички старателно обмисляни думи се изпариха от главата ми, удавени в морето от хормони. Стоях и мълчах като риба.
– Е, благодаря, Фин. До скоро! – изчурулика тя и изтича да се присъедини към приятелките си.
Това е един от миговете в моя живот, който съм превъртал безброй пъти в ума си. И всеки път ѝ връщам усмивката и казвам нещо находчиво, което я спечелва начаса. Колко умни можем да бъдем във въображението си, колко уверени и чаровни, когато е вече твърде късно! Доналд например щеше да знае какво да каже и рано или късно да успее да я вкара в леглото си. Впрочем, познавайки Доналд, нищо чудно и да го беше сторил.
Моята близка среща от втори вид се случи наскоро след това. Беше уикенд и понеже бандата нямаше ангажименти, Уистлър и аз решихме да отидем в планините и да половим нелегално кафява пъстърва. Разпънахме палатка на брега на едно от безбройните езера западно от Бринавал. Под нас се разкриваше обширна гледка към торфените поля в подножието, чак до океана, обточващ с бяла пяна назъбените скали на крайбрежието.
Облаците бяха толкова ниско, че върховете бяха забулени в тях, а дъждът се носеше над повърхността на езерото като фина мъгла. Седяхме сред скалите загърнати в своите мушами, с гумени ботуши и въдици в ръка. Плувките ни се носеха по тъмната, набраздена от вълнички вода. Знаехме, че пъстървите са в изобилие и неизбежно ще клъвнат. Не изгаряхме от желание да наловим много – стига да имахме какво да сложим на жаравата за вечеря, щяхме да бъдем щастливи.
Това е времето от моя живот, за което си спомням с най-силна носталгия. Ще ми се да има начин да върна тези отдавна отминали моменти, но това, разбира се, е невъзможно.
Не разговаряхме помежду си, но това бе приятно мълчание. Най-добрите приятелства са онези, при които не са нужни думи, за да запълват тишината.
Изведнъж Уистлър каза:
– Защо всеки път, щом Мейрид те погледне, си гълташ езика?
Въпросът дойде толкова неочаквано, че ми трябваха няколко секунди, докато успея да измърморя:
– Така ли правя?
– А-ха – отвърна той, преструвайки се, че съсредоточено оправя влакното.
– Нищо подобно – реагирах категорично, вече поокопитен.
Сега той ме погледна и се засмя.
– Падаш си по нея, нали?
Нямаше смисъл да отричам.
– Че кой не си пада?
– Имай предвид обаче, че тя не е такава, каквато изглежда.
– Нима?
Той леко сви рамене.
– Всички я имат за адски уверена, арогантна дори. Хладна и егоистична.
Не отговорих нищо. Трудно бих могъл да я квалифицирам по-добре.
– Но истината е, че дълбоко в себе си тя е пълна с несигурност.
– Ти пък откъде знаеш?
Уистлър зарея взор над водата.
– Учихме заедно в началното училище. Дори ѝ бях кавалер на танците в края на седми клас.
За първи път чувах за миналите им отношения и това начаса го издигна в очите ми и ме изпълни със завист.
– И какво се случи? Защо не сте още заедно?
Той издаде челюст напред и поклати глава.
– Всяко хубаво нещо си има край.
По-късно Кени ми разкри, че краят всъщност бил предизвикан от появата на Роди, но тогава Уистлър нямаше намерение да си го признава.
– Както и да е – продължи, – познавам я достатъчно добре. Отрасъл съм с нея. Тя е едно объркано момиче, което... в общи линии се мъчи да бъде онова, което не е. Затова и с Роди постоянно се събират и разделят. Иска да се вгради в образ, който да му се хареса, но това не е нейният образ. – Той се ухили. – Всъщност мисля, че напоследък се заглежда по теб.
Усетих как се изчервявам до корените на косата си.
– Глупости!
– Защо да са глупости? Можеше да избере всеки да я откара до Сторноуей оня ден, но избра теб, нали? И това ако не е флирт, здраве му кажи.
– О, я стига! – Вече реших, че просто ми пуска фитили, и притеснението ми се стопи.
– Както искаш. – Той започна да навива макарата си. – Просто реших, че е добре да знаеш, за да не изпуснеш големия си шанс идния петък.
Аз смръщих вежди.
– Какво има идния петък?
– Сватбата на Доналд Руад и Кейт Макинън в Мангурщах. Канен си на нея, нали?
– О, да.
Напълно бях забравил за това. Доналд Руад беше от Нес и ми се падаше някакъв далечен братовчед. Десетина години по-възрастен от нас и ползващ се с репутацията на женкар и побойник. Последното, което някой бе очаквал от него, бе да се ожени за момиче от Уиг, което дори не бе забременяло. Церемонията щеше да се състои в църквата на Бала на Кила, а гощавката след нея – в къщата на Кейт в Мангурщах. Една от онези сватби, които продължаваха през цялата нощ и свършваха със закуска на следващата сутрин. Затова и бе насрочена за петък, а не за събота. Иначе празненствата трябваше да приключат до полунощ, с настъпването на Сабат.6