Момичетата нямат представа колко трудно е за едно момче да събере куража да ги покани на среща или на танц. Да поеме инициативата въпреки вечно грозящия риск от отказ, а следователно и от унижение. Затова аз продължавах да отлагам.
Щом се нахраних, излязох зад къщата заедно с останалите момчета от Нес. Говорехме, пушехме и гледахме как кованата мед на морето бавно се обагря в кървавочервено, преди да се забули в синкава мъгла. Размазаното петънце на архипелага Сейнт Килда едва се забелязваше на хоризонта. Музикантите, акордеонист и цигулар, вече започваха изпълнението си в хамбара. Уистлър се бе шмугнал вътре преди доста време, показвайки ми вдигнат нагоре палец над главите на гостите. Стори ми се, че чаках безкрайно дълго и ето че накрая той се появи оклюмал, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Мина покрай нас, без да ни погледне, и закрачи по стария каруцарски път, водещ към брега. Угасих фаса си и забързах след него.
– Какво има? – попитах.
– Разкарай се.
Опитах да го уловя за лакътя, но той рязко се отскубна от хватката ми.
– Какво се е случило, Уистлър?
– Не ще да танцува с мен, ето какво. – Гласът му излизаше като ниско ръмжене, а очите му почти се губеха под смръщените вежди. – Шест години сме ходили заедно на училище, а сега просто ме отсвири. Каза, че чакала някой друг. – Той отмести поглед встрани. – Предполагам, че има предвид теб.
– Няма начин!
– А кого другиго? Роди седи в един ъгъл и се натиска с Кариштиона. Стрингс е довлякъл някакво момиче от гимназията. А Мейрид дори не би погледнала Скинс или Рамбо, можеш да бъдеш сигурен. – Той се ухили с мрачно презрение. – Само ти ще да си. Защо иначе ще те моли да я караш с мотора до Сторноуей?
Не вярвах на ушите си. Нима Мейрид Морисън наистина стоеше вътре и чакаше аз да я поканя на танц?
– Хайде върви, тъпо копеле. Влизай вътре, преди да ѝ е писнало да чака и да е казала „да“ на някой друг.
По-рано, когато бях надникнал в хамбара, той ми се бе сторил огромен и празен. Сега, претъпкан с народ, изглеждаше тесен. Сватбарите стояха в три реда покрай стените, а двойките, танцуващи забързана джига, преминаваха в прохода по средата, пред лицата на останалите мъже и жени, чакащи своя ред да се завъртят под ръка с партньорите си. От гредите висяха ветроупорни фенери и въздухът под високия таван бе изпълнен с пушек, музика и смях. Забелязах Мейрид да стои сама в далечния край на помещението и да се взира нетърпеливо над множеството, сякаш очакваше някого. Щом ме видя да приближавам, ме дари с една от своите усмивки.
– Как си, Фин? Забавляваш ли се?
– Разбира се – отвърнах, внезапно загубил увереност. Трябваше да викам, за да ме чуе през шума. Но моментът бе сега или никога. – Искаш ли да потанцуваме?
– С най-голямо удоволствие – отвърна тя и целият ми свят застина. – Но дойдох тук с някой друг и не съм сигурна, че ще бъде много доволен, ако приема.
Бях като надут балон, безжалостно прободен с карфица.
– И кой е той? – откъсна се неволно от устните ми.
– Уистлър, разбира се. – И тя цялата грейнала, се взря над рамото ми. Уистлър се появи иззад мен, улови я за ръка и я поведе към дансинга. Докато зяпах с увиснало чене подире им, той се обърна, ухилен до уши, смигна ми, а сетне прихвана Мейрид през кръста.
Най-лошото в цялата история беше, че бях уловен като в капан, заедно със своето унижение. Исках единствено да си отида вкъщи, но не можех. Трябваше да изтърпя цялата дълга нощ на мъжка компания, цигари и бира, забелязвайки как Уистлър и Мейрид час по час влизат и излизат от хамбара.
Когато накрая, с натежали от махмурлук глави, изгълтахме сутрешната си закуска и се качихме в микробуса за дългия път към дома, унижението ми се замени с гняв. Дадох си сметка, че ревността на Уистлър се е надигнала в деня, когато Мейрид е избрала да се прибере с мен, и цялата сложна шарада около сватбата е била замислена от него, за да ме предупреди да стоя надалеч. Отне ми дълго време, докато го преодолея. Не му проговорих чак до края на ваканцията. Сега обаче ми е ясно, че той просто отчаяно се е опитвал да си я върне. Че е бил влюбен в нея и през време на цялата ѝ разпокъсана връзка с Роди е хранил надеждата, че тя ще дойде обратно при него. Надежда, която чак през петата година в гимназията е осъзнал, че е напразна. Че тя поема в посока, където той не може да я последва, в едно пътуване, което той никога няма да предприеме.
Затова и е взел решението да остане у дома, когато ние, останалите, заминем за Глазгоу. Не е искал да играе ролята на отхвърлено, страдащо от любов кученце през всичките университетски години. И сега, когато гледам на събитията в ретроспекция, не изпитвам гняв. Единствено тъга.