Онова, което нямаше как да подозирам тогава, бе, че фантазиите ми за близост с Мейрид все пак ще се сбъднат през третата, злополучна година от моето студентство.
Аз продължавах да обикалям с бандата по турнета, отделях все по-малко внимание на ученето и се чувствах все по-недоволен от себе си и от живота. Окончателната раздяла с Маршели бе объркала ценностната ми система. Шофирането за „Амран“ не искаше много мислене или усилия, а ми носеше така необходимите пари, както и лесен достъп до цяла върволица от фенки, готови да спят и с шофьора, ако не могат да се доберат до някоя от звездите на групата. Една жалка и незадоволяваща серия от сексуални контакти, които не сториха нищо, за да повишат самоуважението ми.
Никога не съм търсил бягство в алкохола или наркотиците, но тогава пиех доста и редовно припалвах по някой джойнт. Проблемът беше в обхваналата ме апатия. Просто не можех да събудя у себе си ентусиазъм. Към каквото и да било.
Беше краят на зимата, февруари или март. След изпълнение някъде в южните квартали на Глазгоу бяхме поканени на парти в една от онези огромни къщи от червен пясъчник в Полъкшийлдс. Тя стоеше гордо в горния край на широк ъглов парцел от поне десетина декара, заобиколена от кестенови дървета, черни и сурови в зимната си голота.
В задната част имаше просторна зимна градина с причудливо извит покрив, помещаваща закрит плувен басейн. Обзавеждането бе подбрано с много вкус – дебели вълнени килими, картини по стените, старинни мебели. Остъклени шкафове с изложени в тях безбожно скъпи изделия от кристал и порцелан. Не точно идеалният терен за петдесет или шейсет пияни и напушени младежи, решени да си прекарат добре.
Мейрид и Роди най-сетне бяха скъсали окончателно и той се подвизаваше с нова приятелка – красиво русокосо момиче на име Кейтлин. Къщата принадлежеше на родителите ѝ, които бяха на почивка. Брат ѝ Джимбо се изживяваше като господар в тяхно отсъствие. Той бе неприятен младеж с дизайнерска прическа и обица на едното ухо. Наоколо му пърхаха няколко девойки, докато той се разхождаше важно в своите обувки „Гучи“ и костюм „Армани“.
Изпи се голямо количество алкохол и призори почти всички се озоваха голи в басейна, заливаха се с шампанско и пищяха колкото им глас държи, за да надвикат гърмящата стерео уредба.
Аз се чувствах изморен, отегчен и не вземах участие в забавата. Седях проснат върху един диван в дневната и гледах видео на най-големия телевизор, който бях виждал в живота си. Казвам „гледах“, но всъщност нямам представа какво е вървяло на екрана. Филм може би, или музикални клипове. Дъвка за очите. И за мозъка.
Отначало почти не обърнах внимание, че някой се настанява до мен, докато не усетих топлината на бедро, притиснато в моето, и не долових аромата на парфюм, толкова познат, че ми подейства успокояващо. Обърнах се и видях Мейрид да ми се усмихва. Усмивка, която някога би ускорила пулса ми, но сега беше твърде позната, за да ѝ се доверявам.
– Защо си се усамотил тук? – ме попита.
– Ще ми се да бях някъде другаде – свих рамене, но все пак ми стана приятно да поговоря отново на келтски.
– Ами махни се тогава.
– Не мога. За разлика от теб, имам хора, които разчитат на мен, за да ги откарам.
Продължавах да съм донякъде подвластен на нейното обаяние. Косата ѝ бе късо подстригана – тя я носеше така още от инцидента на Пътя заникъде, а някогашните меки момичешки черти бяха станали по-остри и женствени, но все така поразително красиви. Беше отслабнала и очите ѝ изглеждаха по-големи, почти хипнотизиращи.
Все още носеше сценичното си облекло – дълга черна рокля, обгръщаща фигурата и спускаща се от тънките презрамки в дълбоко деколте между гърдите, в рязък контраст с порцелановобялата ѝ кожа. Не бе пресилено да се каже, че изглеждаше поразително.
– Ами ако аз те помоля да ме заведеш у дома?
– Защо би го сторила? – погледнах я с подозрение.
– Може би не ми се прибира сама.
Когато не отвърнах нищо, усмивката ѝ стана по-широка.
– Помниш ли, когато ме откара до Сторноуей с раздрънкания си стар мотопед?
Учудих се, че не е забравила случая.
– Да, здравата се измокрихме.
– А аз дни наред имах синини на задника под формата на багажника ти.
– Майтапиш се! – изсмях се на глас.
– Щях да ти ги покажа, но можеше да си извадиш погрешно заключение. Роди винаги подлагаше сгънато одеяло, а при теб бяха само голи метални пръчки. Едва изтърпях, докато стигнем.