Любехме се в нейния апартамент, в моята квартира, на задната седалка на буса. В безбройни хотелски стаи. Аз никога не спирах да я желая. Апетитът ми към нея бе неутолим. Както явно и нейният към мен.
Разбирах добре, че ние всъщност се използваме един друг. Тя ме използваше, за да си отмъсти на Роди, да ме размаха пред лицето му в надеждата да го накара да ревнува. Аз, от своя страна, се интересувах единствено от секса. Никога не съм я харесвал наистина, но по някакъв странен начин се пристрастих към нея. Когато не бяхме заедно, усещах липсата ѝ. Не разговаряхме много помежду си, но тъкмо това ми се нравеше. Тя не предявяваше емоционални претенции към мен. Нямаше цупене или пристъпи на ревност, не бе нужно да казвам неща, които всъщност не мисля. Това бе вероятно най-неангажиращата, но в същото време удовлетворяваща връзка, която някога съм имал. Затова и го понесох тежко, когато тя накрая внезапно и без предупреждение я прекрати.
Трябваше да ходим на парти и се бяхме разбрали да се срещнем в бар „Кул де Сак“ на Аштън Лейн, в западната част на Глазгоу. Уговорката ни беше за седем, а в осем и половина аз продължавах да я чакам, пиейки третата си халба бира. Мястото беше претъпкано, както и старата павирана улица отвън. На нея имаше кино и няколко бара и ресторанта, един от които дори бе изкарал маси отвън, за да могат клиентите да се наслаждават на топлото време и дългите летни вечери.
Отначало не се притеснявах. Мейрид често закъсняваше, ако, да речем, пет минути преди да излезе, ѝ хрумнеше, че непременно трябва да си вземе душ. За щастие късата ѝ коса не изискваше много грижи, но затова пък гримирането отнемаше поне по половин час. Тя много се грижеше за външния си вид – за имиджа си, както обичаше да казва. Нямаше как да я потърся на мобилния ѝ телефон, защото, за разлика от нея, не можех да си позволя такъв. Вече се канех да поема към Ейнджъл Билдинг да я търся, когато я видях да си проправя път през посетителите към мен. Както обикновено, всички глави се обръщаха подире ѝ.
– Ей, къде се забави толкова? – Понечих да я целуна по бузата, но тя с неочаквана рязкост извърна глава. Веднага разбрах какво се задава.
– Съжалявам, Фин – рече тихо, свела очи към пода. – Всичко свърши.
Изчаках, докато ме погледне отново.
– Но защо?
– Ти знаеше, че няма да продължи вечно – бе леко раздразненият отговор. – И двамата знаехме.
– Така е – кимнах. – И все пак бих искал да знам защо.
– Какъв е смисълът? Обясненията няма да ни накарат да се почувстваме по-добре. – Тя внезапно улови лицето ми с две ръце и с пламенно изражение, каквото никога не бях виждал у нея преди, ме целуна. Толкова топло и нежно, че едва не повярвах, че действително има чувства към мен. – Наистина съжалявам.
После си тръгна. В един миг всичко, което бе изпълвало съществуването ми през последните няколко месеца, се срина. Нямаше защо да се заблуждавам. Сънят беше свършил. Обърнах се отново към бара и пресуших халбата си.
Отвън въздухът бе прохладен и приятно галеше кожата. Крачех като в мъгла, насочвайки се инстинктивно към партито, на което трябваше да ходим заедно с Мейрид. То се провеждаше в един апартамент в сграда от червен пясъчник в квартал „Хиндланд“. Просто не ми се прибираше у дома. Далеч по-лесно е да бъдеш самотен насред тълпа. Не подозирах, че скъсването с Мейрид може да се окаже толкова болезнено. Мисълта, че никога повече няма да я целуна, да докосна гърдите ѝ, да усетя краката ѝ, увити около кръста ми, бе непоносима. Исках единствено да се напия.
Докато стигна, купонът вече беше в разгара си. Поздравих няколко познати лица и чух някой да ме пита къде е Мейрид, но не отговорих. Намерих си място в един тъмен ъгъл, придърпах пакет от шест кутии бира до себе си и отворих първата.
Музиката беше оглушителна, около мен танцуваха хора. Едно момиче се препъна в нечия захвърлена чанта и седна право в скута ми. Симпатично момиче, с къса черна коса.
– Опа, извинявай – изкиска се. Беше подпийнала.
Може би нещо в нея ми напомни за Мейрид, защото, преди да се усетя, изтърсих:
– Нищо, пак заповядай.
Тя наклони глава и ме изгледа с любопитство.
– Ти студент ли си?
– Да.
– Знаех си, че съм те виждала в университета. Кой курс?
– Втори.
– Аз пък съм първи.
– Е – рекох, – ние интелектуалците трябва да се подкрепяме. Казвам се Фин.
– Вярно си е – изкиска се отново тя и се представи: – Мона.
Така се запознах с момичето, което на следващата сутрин щеше да ме събуди с новината, че Роди е мъртъв. Жената, която щеше да стане моя съпруга и да ми роди син. И с която щях да се разведа шестнайсет години по-късно, след като единственото хубаво нещо, сътворено помежду ни, престанеше да съществува.