Двайсет и първа глава
I
Мейрид все още беше облечена в палтото си, сякаш Маршели, надявайки се, че тя няма да остане дълго, не ѝ бе предложила да го съблече. То бе дълго, черно и се диплеше на пода в краката ѝ. Стилът ѝ явно не се бе променил с годините. Години, които се бяха отнесли щадящо към нея. Лицето ѝ бе станало още по-слабо, почти изпито, но все пак красиво, с чиста бяла кожа и едва забележими бръчици край очите. Устните ѝ бяха пълни и ярко очертани на фона на останалата бледност. Погледът ѝ излъчваше мъдра улегналост и в същото време странна топлота.
– Здравей, Фин – произнесе с такъв тон, сякаш раздялата им в бар „Кул де Сак“ се бе състояла едва предната вечер.
Очите на Фин се стрелнаха към Маршели, а после обратно към нея.
– Здравей, Мейрид. Виждам, че още не си сменила фризьора.
Тя се усмихна и прокара длан по късата си щръкнала коса. В нея проблясваше съвсем малко сребро, все още недостатъчно, за да я накара да я боядиса.
– Това е запазената ми марка. Един ден ще ме положат в ковчега с нея. Надявам се само да е станала чисто бяла дотогава.
– Да ти сипя ли чай, Фин?
Гласът на Маршели се вмъкна между репликите им като хленч на малко дете, разстроено от липсата на внимание.
– Предпочитам да си взема бира. – Той пристъпи до хладилника и извади отвътре една бутилка.
– Все същият като преди – отбеляза Мейрид, отпивайки от чашата си. – Винаги с бира в ръка.
– Какво правиш тук всъщност? – попита той, докато отваряше капачката.
– Дошла е да търси теб – вметна Маршели.
– В града ми казаха, че си се заловил да ремонтираш къщата на родителите си. Учудих се, защото последното, което знаех за теб, бе, че си полицай в Единбург. – Тя поклати глава. – Щях да си умра от смях, като разбрах. Фин Маклауд – полицай! Помниш ли как преследваше патрулката из улиците на онова английско курортно градче?
Фин се ухили.
– Да, тогава извадихме късмет, че не ни тикнаха в участъка.
– Защо да тикват нас? Изцепката си беше изцяло твоя.
– Някой ще ми обясни ли шегата? – намеси се Маршели, местейки поглед между развеселените събеседници.
– Дълга история – махна небрежно с ръка Фин. – Впрочем вие нали се познавате от училище?
– Да, но тогава движехме с различни компании – отвърна Мейрид, а после се усмихна по посока на Маршели. – Никога нямаше да те позная след толкова години. Научих само, че двамата сте се събрали.
– Аз пък те познах веднага. И кой не би те познал? – Маршели ѝ върна малко кисело усмивката и се обърна към Фин. – Видях я през прозореца, да стои горе на хълма и да се озърта като изгубена душа.
– Предполагам, че си тук заради погребението? – побърза да смени насоката на разговора Фин.
Лицето на Мейрид се помрачи.
– Не просто заради него. Тук съм, за да го организирам. Роди няма никакви известни роднини, така че остава приятелите да го изпратят в сетния му път. Вие също ще дойдете, нали?
– Аз ще се въздържа. – Маршели се обърна към мивката, изля остатъка от чая си и изплакна чашата. – Никога не съм познавала добре Роди, а и трябва да се грижа за бебето.
– Бебе? – повдигна изненадано вежда гостенката.
– Внучката ни – отвърна Фин, а после се почувства длъжен да поясни. – Имаме син, за когото разбрах едва наскоро.
Мейрид схвана намека на Маршели и се изправи от масата.
– Никога не си можел да си го държиш в гащите, нали, Фин? Все съгрешаваш с това твое добро сърце. – Той пламна и тя добави: – И все още се изчервяваш, както виждам. Но какво да се прави, в интересни времена живеехме.
– Така си е – кимна Фин и надигна бутилката, за да скрие притеснението си. – Ще ми се обадиш за погребението, нали?
– Да, след като вече знам къде да те намеря. Аз съм отседнала в хотел „Кабарфей“, в града. – Тя направи пауза, от която думите прозвучаха почти като покана. – Стрингс, Скинс и Рамбо също са тук.
Старите тийнейджърски прякори му се сториха странни, сякаш хората трябваше отдавна да са ги надраснали. И все пак той самият продължаваше да нарича някогашния си съученик Уистлър.
Мейрид отправи формална усмивка на домакинята.
– Е, беше ми приятно да се срещнем отново. Благодаря за чая.
Фин ѝ задържа кухненската врата, докато излезе. На минаване покрай него тя му хвърли особен поглед, но каза само „Ще се видим на погребението“ и си тръгна.
След нея настана дълга тишина, като че ли Маршели изчакваше да чуе запалването на колата, преди да отвори уста.
– Двамата сте имали връзка, нали?
Нямаше смисъл да отрича.