– Толкова ли е очевидно?
– О, да. – Тя помълча. – И как така не си ми споменавал досега?
– Не е имало нищо за споменаване. Бил съм друг човек, на друго място и в друго време.
– Понякога ми се струва, че има доста Фин Маклаудовци, за които не знам. – Тя отиде до масата да вземе чашата на Мейрид и когато мярна отражението си в кухненския прозорец, неволно вдигна ръка, за да оправи косата си. – Все още е много красива – допълни, сякаш мисълта бе предизвикана от контраста със собствения ѝ образ.
Фин отпи още от бирата си.
– Виж, вярно е, че съм спал с нея, но никога не съм я харесвал.
– Нима? И защо?
– Твърде добре я познавах. Тя не се интересуваше от никого и нищо, освен от себе си. Все „аз, аз, аз“.
Маршели избърса ръце в кърпата за съдове и се усмихна с тъга.
– Защо ли ми напомня за някого.
После му обърна гръб и се отправи към всекидневната.
II
Гласът на Мейрид отекваше под свода на църквата без акомпанимент, чист и ясен. Вратите бяха отворени, така че и хората отвън също да могат да я чуят. В покоя на това тъжно и сиво утро звуците се носеха към Лох Рог – печална песен за изгубения приятел и любим.
Да тръгна и по долината на смъртната сянка,
няма да се уплаша от злото,
защото Ти си с мене;
Твоят жезъл и твоята палица ме успокояват.
На келтски както думите, така и мелодията добиваха повече мощ, като племенен зов, извиращ от земята, от мястото и хората. Фин усети как го полазват тръпки. Беше пропуснал първото погребение преди седемнайсет години, но останалите присъствали на него бяха отново тук, за да положат Роди в земята. Тогава бяха носили празен ковчег, като се изключат няколко камъка за тежест и лични вещи от детинството му. Родителите му бяха пожелали така, за да има усещане за завършек, възможност за последно сбогом.
Сега ковчегът с истинското тяло ги чакаше пред стария му дом на северния бряг, гледащ към пясъците на Уиг. Родителите му вече не бяха между живите, но новите собственици на къщата, построена от баща му, бяха дали разрешение процесията да започне оттам.
Докато опечалените излизаха от малката църква в Миавиг, Фин си помисли, че цялото зрелище прилича по-скоро на цирк, отколкото на погребение. Шотландските медии се бяха изсипали вкупом, както и нещатни репортери от повечето английски медии. Проблясваха светкавици, дращеха моливи, дигитални камери запечатваха събитието за поколенията – и за новините в шест вечерта. Откриването на тялото на Роди заемаше челно място в емисиите дни наред. Изравяха се архивни кадри отпреди седемнайсет години и набързо се компилираха със съвременни видео материали, за да подхранят неутолимия апетит на публиката. Новините за знаменитости поначало се харчеха добре, но ако към тях се добавеше и доза мистерия и смърт, рейтингът беше гарантиран. Продажбите на позабравените албуми на „Амран“ тръгнаха с нова сила.
Фин очакваше да види и Уистлър, който отново бе изчезнал след срещата им пред съда, но от него нямаше и следа. Едва когато излезе на стъпалата пред църквата, зърна за първи път Стрингс, Скинс и Рамбо.
Остана поразен колко много са остарели. Рамбо бе почти напълно оплешивял, а косата на Скинс, силно прошарена, бе отметната назад от лицето, лишено от някогашния момчешки чар. Стрингс, също навлязъл кротко в средната възраст, може би се надяваше, че дългите боядисани кичури, вързани на конска опашка отзад, ще създадат илюзия за младост. Но видът му бе някак мършав и зъл, а пръстите, сновали някога сръчно по грифа на китарата, бяха дълги и костеливи като на паяк.
Единствено Мейрид бе като излязла от приказката за Питър Пан. Все така красива и лъчезарна, както в тийнейджърските години. Беше успяла да запази магията, очаровала толкова много момчета, както и несъмнено толкова много мъже в нейния живот. Тя бе неизменният запазен образ на „Амран“. Нейното лице се появяваше по обложките на албумите, в уебсайта на групата, на концертните плакати. Никой освен най-запалените фенове не би разпознал Скинс, Рамбо или дори Стрингс на улицата. Те бяха просто фон. Декор. Обикновени музиканти. А Мейрид беше „Амран“.
Много от присъстващите се отправиха директно към гробището в Ардройл. Само една част, заедно с пресата, се събраха пред бившия дом на семейство Макензи. Фин с изненада забеляза сред тях преподобния Доналд Мъри. След престрелката в Ерискей той бе потънал в доброволно изгнание в Нес и сега за първи път се излагаше пред очите на публиката. Появата му предизвикваше не по-малък интерес от тази на знаменитостите от „Амран“. Както се оказа, той бе избран от Мейрид да носи ковчега наред с Фин, Стрингс, Скинс, Рамбо и Големия Кени. Компания, която не се бе събирала заедно от завършването на гимназията.