– Ела тук.
Но той знаеше, че това ще бъде фатално.
– Наистина трябва да вървя, Мейрид.
Тя го изгледа продължително, с натежал от разочарование взор, преди да се изправи отново. Беше висока, почти колкото него, и стоеше толкова близо, че можеше да усети дъха ѝ върху лицето си.
– Не си отивай. – Гласът ѝ бе почти като шепот.
Фин усети блъскането на сърцето в ребрата си, кръвта запулсира в ушите му. Щеше да е толкова лесно. Той докосна с пръсти лицето ѝ. Можеше да се изгуби в нея за броени секунди. Отново. Цялата първобитна страст, която бе събуждала в него преди години, го владееше отново, силна винаги. Той си помисли за Маршели и за начина, по който се бе отнесъл с нея през първите седмици в университета. Също за Мона и за това как след злополуката така и не се бе опитал да намери път към нея, макар и двамата да се нуждаеха от човек, с когото да споделят болката си. На всеки кръстопът от своето съществуване неизменно бе поемал в грешната посока, въпреки че бе знаел коя е вярната. И се зачуди как е възможно Мейрид да иска да прави любов с него, след като току-що е положила в земята любовта на живота си.
– Съжалявам, Мейрид – каза, като се наведе напред и леко я целуна по челото. – Бъди щастлива.
И я остави да стои там, сама по средата на стаята. Тя не се обърна, когато той отвори вратата и се измъкна в коридора.
Докато шофираше през широките открити поля край Баравас, го обзе огромно чувство на облекчение. Сякаш от раменете му бе паднало непосилно бреме, което е носил с години, без дори да го съзнава. Природата наоколо бе като огледален образ на неговото настроение. Сивите облаци се разкъсаха и небето отпред стана синьо, а слънцето хвърляше ослепителни петна по далечните мочурища, набраздени с канавки от поколения събирачи на торф. Заедно със златните и пурпурни цветове, заиграли с промяната на светлината, вятърът също се усили, като превиваше високите треви и носеше по-хладно и ясно време.
След като бе отказал на Мейрид, изпитваше още по-голяма отдаденост към Маршели и нямаше търпение да се прибере у дома. Да я прегърне, да ѝ покаже обичта си. Ако някой заслужаваше по-добро отношение от негова страна, това бе тя.
Завари я да простира пране пред къщата. Щом слезе от колата, остана за момент загледан в нея. Дългата ѝ коса се развяваше подобно на чаршафите, които окачваше с щипки на въжето. Лицето ѝ, порозовяло от усилието да се съпротивлява на вятъра, бе красиво дори и без грим. Той си спомни малкото момиченце с плитките със сини панделки, което се бе застъпило за него в първия училищен ден, което бе съкратило името му на Фин и още от първия миг бе завладяло сърцето му. И усети болка дълбоко в себе си. Жал по тяхната изгубена невинност, по това, че половината им живот бе пропилян и изгубен завинаги.
Закрачи бавно по пътеката и спря пред стъпалата на кухненската врата. Тя все още не бе усетила присъствието му и продължаваше да навежда и изправя стройното си тяло, да протяга ръце, за да разгъва и окачва непокорното пране. Накрая се обърна и го видя. Наведе се, взе празния кош и тръгна морно към него. Бледосините ѝ очи се взираха неспокойно в лицето му.
– Не те очаквах толкова скоро.
Фин сви рамене.
– Погребението не е нещо, на което човек се застоява дълго.
– Не ходи ли на почерпката след него?
– Само за кратко.
Тя наклони глава встрани, без да снема изпитателния си взор.
– И как беше?
– Почерпката ли?
– Не, погребението.
– Както можеше да се очаква. Доналд също беше там, помогна за носенето на ковчега.
Тя повдигна вежда.
– Интересно.
– Да, наистина. – Той се усмихна колебливо. – А Мейрид изпя двайсет и третия псалм в църквата. Без акомпанимент.
– Трябва да е било трогателно. – В тона ѝ нямаше сарказъм, но Фин въпреки това го долови.
– Да.
Искаше да ѝ разкаже и за това как е отишъл в стаята на Мейрид. Как ѝ е устоял и обърнал гръб. Но знаеше, че само може да предизвика погрешни интерпретации. Протегна ръка и докосна лицето ѝ, както бе докоснал това на Мейрид преди по-малко от час. Но тя се обърна и тръгна към стълбите.
– Е, хубаво, че се върна. Тъкмо се канех да ходя при майка ми, а нямаше на кого да оставя бебето. Хвърляй по едно око и на прането. Прибери го вътре, ако завали. – Отворената врата на кухнята я погълна и тя се изгуби в къщата. Фин остана още малко отвън, загледан в чаршафите, които се ветрееха, плющяха и изпъваха въжето. Виждаше, че далеч на хоризонта вече се събират облаци, и знаеше, че скоро ще му се наложи да ги прибира.
IV
Той се събуди в паника, целият плувнал в пот. Сънят бе още ужасяващо реален в съзнанието му. Отпечатан в ретините му, сякаш бе гледал филм и образите продължаваха да съществуват дори след угасването на екрана. Напрегна се да се сети какво точно се бе случило. Споменът вече избледняваше, но чувството за неговото предателство и болката на Маршели оставаха като камък, тегнещ в сърцето му. За момент му се стори, че тя го е хванала заедно с Мейрид. Може би в съня. Но после си спомни, с противно осъзнаване на собствената си жестокост, какво действително се бе случило преди близо двайсет години. Онзи ден, в който тя се бе прибрала в студентската им квартира, за да го завари в леглото с момичето от отсрещната стая. В тяхното легло. А снегът бе продължавал да се сипе над мокрите сиви сгради отвъд прозореца. Слагайки край на всичко, което е могло да има помежду им.