Фин лежеше в тъмното, вторачен в тавана. Единствената светлина в стаята идваше от електронния дисплей на часовника край леглото. До него се чуваше тихото, равномерно дишане на Маршели. Тя още спеше.
Но нещо продължаваше да го гложди. Някаква убягваща подробност от съня му. В него той се намираше в стаята на Мейрид и, ако не се лъжеше, я бе целунал. Това ли е искал наистина? И то ли бе извикало в паметта му противния спомен за изневярата в студентската квартира? Отчасти, може би. Но имаше и друго. Той затвори отново очи и видя албума, захвърлен върху леглото в хотела. Снимката с групата ухилени младежи на Моста заникъде. И изведнъж се сети. Отметна рязко завивките, чудейки се как, за бога, не му е дошло наум досега.
Двайсет и втора глава
I
Фин спря колата на чакълестия паркинг над Гари Бийч и угаси двигателя. Пред него се простираше тесен затревен участък, а по-нататък – ивицата на самия плаж. Оттук добре се виждаше Мостът заникъде и пътят, виещ се от него през скалите по посока на пролива Минч. Не беше идвал тук от деня на мотоциклетната надпревара.
Той улови здраво горната част на кормилото и отпусна чело върху двете си ръце. Стисна клепачи и мислено се върна към странното поведение на Уистлър при откриването на самолета, начина, по който бе гледал Мейрид на гробището, гневния му глас пред хотел „Кабарфей“. Самата тя бе изнесла чудесно представление за пред публиката. Първо бе пяла в църквата, а сетне бе дошла и на гробището, нарушавайки традициите. Все показни прояви на скръб, докато цялото ѝ държане говореше друго. Бе пожелала да легне с него, докато лопатите още буквално зариваха ковчега на любимия ѝ. Съзнанието на Фин бе разкъсвано от демоните на объркването и страха.
Той чу звук от автомобилен мотор и като се обърна назад към Толостаг, видя отвъд малкото, обрасло с тръстики езеро, колата на Гън. Тя взе завоя, следвайки линията на брега, и започна полегатото спускане надолу към паркинга. Щом спря до него, двамата мъже останаха известно време всеки в своето возило, без да се поглеждат или поздравяват. Накрая Фин пусна волана, в който се беше вкопчил, и отиде да се качи при сержанта. Настани се на пътническата седалка и спусна прозореца. Мълчанието продължи още близо минута, преди Гън пръв да го наруши.
– Така и не дойде на гости у дома, да похапнем дива сьомга.
– Все не намирам време – кимна Фин.
– Жената пак донесе снощи.
– Бракониерски улов?
– Просто хубава рибка, да речем – ухили се другият. – Можеше да доведеш и Маршели.
– Да, навярно щеше да ѝ хареса.
Настана нова тишина, още по-неловка. Накрая Фин каза:
– Донесе ли го?
Лицето на Гън се помрачи.
– Може да ми струва службата, да знаеш.
– Оценявам го, Джордж.
– Нима? Чудя се дали е така. Откак се познаваме, все ми искаш услуги, а не съм сигурен какво получавам в замяна.
Фин не намери отговор.
– Защо изобщо ти е притрябвал този доклад от аутопсията? Имам предвид, какво би могъл да ти каже, което вече не знаеш?
– Ще разбера, щом го видя.
– Е, приеми, че няма начин да ти го дам. Рискувам твърде много. – Сержантът стисна челюсти и зарея поглед към морето. – Но, ако да речем... го оставя на задната седалка, а ти го разгледаш без мое разрешение... предполагам, че това би ми дало известно оправдание. – Той се обърна към Фин и въздъхна. – Ще изляза малко да се поразтъпча.
Той отвори страничната врата и се упъти през тревите по посока на плажа. Вятърът издуваше якето му и рошеше тъмната му коса. Фин се обърна през рамо и видя отзад дебел плик формат A4. Пресегна се да го вземе и извади отвътре фотокопието от доклада на патоанатома.
Не се наложи да го прелиства дълго. Пасажът, който търсеше, бе още в началото. Детайлното описание на тялото, изготвено от професор Уилсън. Шокът от онова, което прочете, бе толкова силен, че той неволно потрепери.