Докато Гън се върне от кратката си разходка, книжата отново лежаха в плика на задната седалка, точно както ги бе оставил. Но промяната, настъпила у Фин, недвусмислено личеше по пребледнялото му лице.
– Какво стана? Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.
Фин се извърна, за да срещне погледа му.
– Мисля, че точно това стана, Джордж.
– Няма ли да ми обясниш? Струва ми се, че заслужавам да знам.
Фин се поколеба.
– Напълно си прав. И обещавам, че ще кажа първо на теб. Но когато му дойде времето.
После слезе и преди да захлопне вратата, чу как Гън тихо ругае в купето.
II
Небето над пясъците на Трай Уиг бе като изрисувано от художник. С големи мазки на четката в кремаво и бледосиво. Вятърът, рязък и хладен, брулеше оскъдната крайбрежна растителност и носеше първия дъх на зимата. Фин свърна от асфалтираното шосе по черния път, водещ към изравнената каменна площадка пред къщата на Уистлър. Не хранеше особени надежди да го завари тук, но все отнякъде трябваше да започне.
Щом доближи, подуши във въздуха мирис на торфен дим, наподобяващ филийка пълнозърнест хляб, оставен да се препича твърде дълго. Може би в крайна сметка щеше да има късмет. Входната врата не беше плътно затворена и той я побутна.
– Уистлър? Тук ли си? Трябва да поговорим.
Никакъв отговор. Фин пристъпи в сумрачното помещение и дъхът му секна при гледката, разкрила се пред очите му. Вътре сякаш бе преминал ураган. Прекатурени мебели, парчета строшени съдове, пръснати по пода сред дървените стърготини. Шахматните фигури покрай стената вече не стояха в стройна редица, а няколко от тях бяха съборени. Той направи още няколко крачки и в полегатата светлина, падаща през страничния прозорец, видя едрата фигура на Уистлър, просната по лице върху дюшемето. През косата му се процеждаше кръв и се събираше на локвичка върху дъските.
– Божичко, Уистлър!
Той се завтече към приятеля си и коленичи да провери пулса на шията му. Устната му също бе цепната и разкървавена, а кокалчетата на голямата му протегната ръка – ожулени. Но беше още жив. Зад гърба на Фин се чу прошумоляване. Той понечи да се обърне, но в главата му проблесна мълния, а през тялото му се стрелна остра болка. След миг всичко потъна в мрак.
III
Падриг Пощата доставяше писма и колети в тази част на острова, откакто хората се помнеха, и вече никой дори не намираше прякора му за смешен. Днес носеше известие за Уистлър от съда в Сторноуей, което изискваше обратна разписка. Затова, след като остави колата си на пътя и се изкачи пеша до къщата, почука и влезе. За да завари хаоса, царящ вътре.
Фин едва можеше да помръдне, но долови светлината, идваща през отворената врата. Той стисна очи от болка и усети как потъва. Когато ги отвори отново, видя пред себе си чанта с емблемата на Кралската пощенска служба. Собственикът ѝ, коленичил до него, бе поставил ръка върху рамото му и му казваше да не се движи. Линейката била вече на път. Гласът кънтеше странно в ушите му. Уистлър лежеше на половин метър от него. Едрото му мустакато лице бе залепено за пода, разкървавените устни полуотворени, а челюстта – отпусната. Дървените физиономии на скандинавските воини мълчаливо им се присмиваха отстрани.
Не знаеше колко време е минало. Помнеше само откъслечни моменти, като изблици на слънчеви лъчи през облачно небе. Трополене на гуми по неравен път, вой на сирена. Светлина, мрак, отново светлина. Сини лампи, а после бели, плаващи над главата му като размазани балони. Струваше му се, че е мярнал и лицето на Маршели, бледо и посърнало от тревога, но не беше сигурен дали не е било само сън.
Докато накрая светът не изплува от мрака и не доби отново ясни очертания. Болката все още присъстваше като далечно ехо в съзнанието му, пулсираща под дебелите марлени превръзки. Намираше се в легло с тръбни метални рамки откъм главата и краката. Още едно легло отстрани, други две край отсрещната стена. Всичките празни. Светлина, процеждаща се през вертикални щори. Фигура на мъж, надвесена над него. С бяла престилка и чуждестранен акцент. Може би немски. Спомни си как Джордж Гън веднъж му бе казал, че болницата е пълна с немски стажанти. Един господ знаеше защо ги водеха тук.
Мъжът повдигна единия клепач на Фин, а после другия, вглеждайки се в очите му.
– Има тежко сътресение – каза и Фин се зачуди на кого говори. – Ще трябва да го оставим под наблюдение още поне двайсет и четири часа, а по-нататък... – Той сви рамене. – Сега ще ви оставя за малко насаме.
Щом бялата фигура се отмести встрани, Фин установи, че не може да обърне глава, за да я удържи в полезрението си. Връз него падна сянка, после още една. В ноздрите го удари мирис на одеколон за след бръснене, силен като на проститутка, която си е сложила твърде много парфюм. Това и нещо в поведението на новодошлия моментално му подсказа, че е полицай.