– Аз... аз така и не му казах.
– Не си му казала какво? – смръщи се Фин.
– Че го обичам.
Той стисна клепачи, усещайки как сълзите опарват бузите му, и обгърна момичето по-плътно в обятията си, за да я утеши.
– А сега вече е твърде късно. – Гласът излизаше приглушен откъм ревера му. – Твърде късно за всичко.
Фин я разтърси леко за раменете и я накара да отстъпи крачка назад, за да го погледне.
– Ана, чуй ме.
– Какво? – стисна предизвикателно челюсти тя, сякаш смяташе, че ще я наставлява.
– Мъжете рядко разговарят за чувства помежду си. – Той прочисти гърло, преди да продължи. – Но баща ти и аз го направихме. Онзи ден, пред входа на съда. Аз му предадох онова, което ми каза в къщата. Естествено, пропуснах ругатните. Макар че те едва ли щяха да го впечатлят. – Фин успя да се усмихне през сълзи и му бяха нужни секунда-две, преди да успее отново да овладее гласа си. – Затова не мисли, че е умрял, без да знае, че малкото му момиче го обича. Сигурен съм, че ако сега би съжалявал за нещо, то ще е само, че не е имал възможността да ти каже същото.
Известно време Ана остана да го гледа с широко разтворени очи. Дишането ѝ още бе накъсано, а лицето – разкривена маска, пълна с объркване и болка.
– Позволи ми да те отведа у дома.
Тя обаче се дръпна с неочаквана ярост и се отскубна от хватката му.
– Не! – извика. – Просто стойте далеч от мен. Ти, Кени, който и да е. Мразя ви! Мразя ви всичките. – После се обърна и хукна надолу по Чърч Стрийт, давайки воля на сълзите си, докато бягаше. Скоро се изгуби от погледа на Фин, който дълго стоя, облегнат на джипа, преди да се обърне и отпаднало да се качи на шофьорското място. Там седя още по-дълго време, преди накрая да се отдаде на собствената си скръб. По Уистлър и изгубената му малка дъщеря.
III
Пътят до Уиг премина като в болезнен сън. Едри дъждовни капки падаха по предното стъкло като сълзи, пролети за мъртвите. Небето бе черно, свъсено и толкова ниско над хълмовете, че Фин имаше усещането, че може да се пресегне и да го докосне. Планините на югозапад се губеха, обгърнати във вечното си облачно було.
Мислите му бяха фокусирани върху един-единствен човек. Мъжът, способен да нанесе достатъчно поражения на Уистлър, за да го убие.
Видя отдалеч неговия ленд роувър, паркиран на изравнената площадка пред къщата. Дъждът плющеше над декарите пясъчен плаж, простиращи се през залива към Бала на Кила, а вятърът превиваше изсъхналите, високи като тръстика треви.
Ако дори за миг бе погледнал ситуацията трезво, може би щеше да спре и да премисли, но бе заслепен от пурпурната мъгла, спуснала се над съзнанието му. Блъсна вратата с такава сила, че дръжката ѝ се заби в стената на антрето и остави вдлъбнатина в мазилката.
– Минто! – изрева и чу отекването на собствения си глас. Нахлу във всекидневната, където го посрещна едва доловима топлина от догарящата в огнището торфена жар. Помещението бе празно. Отиде да провери и в кухнята, но там също нямаше никой. И тогава изскърцването на дъска зад гърба му го накара да се обърне.
Минто стоеше по потник и боксерки, с ловна пушка в лявата ръка. Прикладът ѝ бе опрян в лявото му рамо, а цевта леко потреперваше, но бе насочена право във Фин.
– Какво, по дяволите, искаш? – Тонът му бе едновременно гневен и объркан.
Но Фин не можеше да откъсне взор от превръзката, придържаща сгънатата му дясна ръка плътно към гърдите. Напълно бе забравил, че Уистлър е извадил рамото му при краткия им сблъсък край езерото Тахавал.
– Някой е убил Уистлър Макаскил.
– Да, знам. Копелето, дето ме подреди така. – Минто продължаваше да го държи на прицел, но успя да скалъпи полупрезрителна усмивка. – Какво, да не би да реши, че съм аз?
Фин поклати глава. Дори Минто не бе способен да се справи с Уистлър с една ръка. Но ако не беше той, то единствената друга възможност водеше към сферата на немислимото.
Двайсет и четвърта глава
I
На паркинга пред хотел „Кабарфей“ имаше само няколко возила. Докато вкарваше джипа си в едно свободно място недалеч от входа, Фин ги огледа. От колата на Мейрид нямаше и следа. Прекоси забързано фоайето и отиде до рецепцията, където момичето му отправи заучена усмивка, правейки се, че не забелязва превръзката на главата му.
– Добро утро, господине. С какво мога да ви помогна? – Дори американизираният поздрав не смогваше да прикрие сторноуейския ѝ акцент.
– Дали Мейрид Морисън е в стаята си?
Момичето примигна изненадано.