– Госпожица Морисън напусна хотела тази сутрин. От фирмата за коли под наем току-що минаха да приберат автомобила ѝ. Взе такси до летището.
– Знаете ли в колко часа е самолетът ѝ?
– Да, по разписание полетът за Глазгоу е в 12:20.
Фин погледна часовника си. Беше 11:45.
Трябваха му около десет минути, за да стигне летището. Докато навлизаше в кръговото движение откъм Оливърс Брей, забеляза малкия витлов самолет върху асфалтовата настилка. Товаренето на багажа още не беше приключило.
Дъждовните капки все така плющяха по предното му стъкло, размазвани от износените чистачки. Нямаше време да търси място, за да остави колата, затова просто подмина паркинга и я заряза с работещ двигател пред плъзгащите врати на терминала.
В чакалнята имаше само шепа хора – силуети, открояващи се на фона на панорамните прозорци, гледащи към пистата за излитане. Последните заминаващи търпеливо изчакваха реда си на опашката за проверка. Сред тях мярна Мейрид, в характерното ѝ дълго черно палто. Тя тъкмо показваше билета си на служителя.
– Мейрид! – Гласът му проехтя в неголямото помещение и всички глави, включително и нейната, се извърнаха към него. Той остана поразен от тебеширената белота на лицето ѝ, в рязък контраст с любимото ѝ черно облекло и късата тъмнокестенява коса.
Служителят ѝ протягаше билета обратно, но тя само стоеше вцепенена като заек, уловен в лъчите на фаровете. Фин тръгна към нея и продължи, без да понижава тон:
– Трябва да говоря с теб!
Тя най-сетне си възвърна дар слово.
– Няма за кога. – И се обърна да вземе билета си. – Самолетът ми заминава след малко.
– Ще хванеш следващия.
Останалите на опашката следяха диалога, запленени от разиграващата се драма. Не само бяха извадили късмета да летят с прочутата Мейрид Морисън, но на всичко отгоре тя бе въвлечена и в скандал с мъж с обезумял поглед и превръзка на главата.
– Не мога.
– Ако не се върнеш, ще отида право в участъка в Сторноуей и ще разкажа на ченгетата всичко, което знам.
Изражението ѝ начаса се изпълни от неувереност и тревога.
– Ще ви помоля да побързате, госпожо – подкани я служителят. – Задържате опашката.
Пред неумолимия поглед на Фин съпротивата ѝ се срина и тя се примири с неизбежното. Пое си дълбоко дъх и като разбута с лакти пътниците, доближи до него, стиснала билета в ръка. Видът ѝ бе неприкрито враждебен.
– Е, какво има? – просъска шепнешком на педя от лицето му.
– Знам, че трупът в самолета не е бил на Роди.
Сините ѝ очи станаха леденостудени и тя премисли за секунда. Накрая взе решение, улови го подръка и припряно го отведе към местата за чакане пред прозорците.
– За какво говориш?
– За това, че при злополуката на Пътя Заникъде Роди бе раздробил бедрената си кост. Трябваше да му я скрепят с щифтове и пластини. Които необяснимо липсваха от тялото, открито в кабината. – Тя не смогна да издържи на погледа му и мълчаливо извърна глава към самолета, чакащ на асфалта отвън. Пожелавайки си вероятно вече да е на борда му. – Кого погребахме онзи ден, Мейрид?
Очите ѝ се стрелнаха към него, но отговор не последва.
– Уистлър знаеше, че това не е Роди. Не знам откъде, но знаеше. От мига, в който открихме самолета, вече не беше същият. Кажи ми, как е разбрал?
Тя продължи да мълчи. Фин я сграбчи за лакътя и впи пръсти в меката плът, карайки я да примигне от болка.
– Хайде, говори! Някой е убил Уистлър, за да му запуши устата, нали?
– Не! – тръсна глава тя със странна смесица от обида и гняв. Дишането ѝ стана учестено. – Нямам представа кой е убил Уистлър. Нито защо.
– Не ти вярвам – скръцна със зъби той. – Между вас ставаше нещо. И двамата сте знаели, че онова не е бил Роди.
– Бедният Уистлър! – Очите ѝ се наляха със сълзи, които се търкулнаха по порцелановата белота на бузите ѝ.
Фин обаче не се трогна.
– Ако не те познавах, можех и да повярвам, че плачеш наистина. Кажи ми за Роди. Жив ли е, или мъртъв? Истината, Мейрид. – Очите ѝ, лицето ѝ, целият език на тялото ѝ издаваха колебание и като че ли истинска болка. – Виж, няма да оставя нещата така. Ще кажеш или на мен, или на полицията. Сама решавай.
Тя отново зарея поглед през прозореца, сякаш в очакване на помощ или някаква намеса свише. Пътниците, с приведени срещу дъжда и вятъра глави, бързаха към стълбичката на самолета. Сред тях, в светлината на прожекторите от терминала, се мяркаха бледите физиономии на Стрингс, Скинс и Рамбо. Те разговаряха помежду си, явно разбрали защо се бави Мейрид. Но вече бе твърде късно за връщане назад.
– Трябва да се обадя на някого – каза внезапно тя и като се освободи от хватката му, тръгна към другия край на чакалнята. Там извади мобилния телефон от джоба си, избра запаметен номер и долепи апарата до ухото си.