Фин, който я наблюдаваше от разстояние, се зачуди дали не говори с някой от останалите членове на групата, които вече се качваха на борда. Тя, изглежда, спореше, защото жестикулираше със свободната си ръка, а в един момент дори повиши протестиращо глас. Щом приключи разговора, остана за кратко неподвижна, сякаш го преповтаряше в ума си. Накрая прибра телефона и закрачи обратно към Фин. Погледът ѝ бе твърд, лишен от емоции.
– Искаш истината, така ли? – Тя направи дълга, болезнена пауза. – Тогава ела да се срещнем вдругиден. В Малага.
II
– Не искам да ходиш – повтори за сетен път Маршели.
Фин вдигна очи от монитора на лаптопа и погледна фигурата ѝ, очертана в рамката на вратата. Стаята, в която седеше, бе някогашният „кабинет“ на бащата на Артър – мястото, където някога той бе преподавал на Фин и сина си английски, математика, история и география през дългите зимни вечери. Фин можеше да се закълне, че дори след всички тези години още може да усети мириса от лулата на господин Макинес.
Настолната лампа хвърляше кръг от светлина върху клавиатурата, докато той изписваше дати, часове и преглеждаше онлайн цени на билети.
– Говоря сериозно, Фин. Не искам да ходиш.
Все едно слушаше Мона навремето, когато от участъка в Единбург го пращаха на острова, за да търси убиеца на Ейнджъл Макричи.
– Трябва да разбера, Маршели.
– Не, трябва да отидеш в полицията и да им разправиш онова, което вече знаеш. Те мислят, че си замесен в убийството на Уистлър, за бога. Това е лудост.
– Ще отида, щом науча истината. Цялата истина.
– И смяташ, че ще я научиш от Мейрид? – Начинът, по който изрече Мейрид, тегнеше от сарказъм.
– Това е, което те гложди всъщност, нали? – наежи се Фин. – Че ще се срещам с нея в Испания.
– Видях как те гледаше, Фин. А и ти не остана безразличен. Познавам това изражение. Не забравяй, че с теб също сме се срещали като стари любовници след дълга раздяла.
– Нямам никакъв интерес към нея – произнесе твърдо той. – Не я харесвах тогава, не я харесвам и сега.
Настъпи кратко затишие, докато Маршели асимилира репликата. Тя обаче явно не задоволи напълно замъгленото ѝ от ревност съзнание.
– Тогава не разбирам защо ще ходиш. Всички знаят, че „Амран“ имат студио в Южна Испания, където правят записите си. Ако Мейрид имаше нещо да ти казва, защо не ти го е казала тук?
– Не знам! – Фин започваше да губи търпение. – Но ако трябва да отида до Испания, за да разбера защо Уистлър е умрял, точно това ще направя. За бога, Маршели. Този човек спаси живота ми. Два пъти. А когато е имал нужда от мен, аз закъснях. – Думите почти го задавиха и той побърза да върне вниманието си върху монитора.
В крайна сметка успя да открие полет от Глазгоу за Малага след два дни, малко след девет сутринта, с връщане на следващия ден. За да го хване, трябваше да отлети за Глазгоу още утре и да нощува там. Той попълни данните си, за да купи билета, и излезе от менюто.
Когато вдигна отново очи, Маршели вече си беше отишла.
Двайсет и пета глава
Докато Фин премине митническия и паспортен контрол, залата за пристигащи почти се бе опразнила. Туристическите групи се бяха отправили към чакащите ги автобуси и само неколцина самостоятелни пътници сновяха из просторното сумрачно помещение. Високите прозорци, обхващащи цяла една стена, пропускаха съвсем малко светлина. Отвън бе ярко пладне и слънцето жареше немилостиво, изцеждайки цветовете от сградите и колите.
Мейрид го очакваше, самотна фигура, застанала насред излъскания под. Фин метна чантата си през рамо и тръгна насреща ѝ. Нямаше усмивка за добре дошъл, нито искрица топлина в очите ѝ.
– Паркирала съм на покрива – каза кратко тя и се обърна към изхода.
След есента на Хебридите топлината отвън го блъсна като отворена пещ. Той бързо свали якето си, съжалявайки, задето не е взел по-леки дрехи.
Мейрид караше прашен нисан „Х-Трейл“ автоматик. Колата не беше под наем и Фин се зачуди дали е нейна, или собственост на групата – средство за придвижване, докато са тук да записват поредния си набор от песни.
Беше ясен ден, с безоблачно бледосиньо небе, простиращо се докъдето поглед стига. Щом свърнаха по крайбрежната магистрала, от лявата им страна се показа Средиземно море, искрящо в лазурен оттенък, само с една идея по-тъмен от този на небето. В насрещната лента бързо прелитаха коли, носещи се на югозапад, а предните им стъкла ослепително проблясваха.