В огнището, иззидано в дъното на помещението, тлееше догаряща жар и къщата бе пропита от типичния сладникав мирис на торфен дим. Влизането вътре бе като пропадане в друго измерение.
Откъм вратата се разнесе звук и Фин се обърна. Светлината на прага бе препречена от едър силует, почти изпълващ касата. След последвалия миг напрегнато мълчание новодошлият пристъпи навътре и той успя да го разгледа по-добре. Широко лице, обрасло с черни мустаци и едноседмична брада. Дълга тъмна коса, прошарена от сребърни нишки и отметната назад от прорязаното с дълбоки бръчки чело. Мъжът бе облечен с избелели закърпени джинси, оръфани край глезените, и дебел вълнен пуловер под непромокаемо яке. Ботушите му бяха мокри и полепнали с кал. Фин можеше да долови мириса на тялото му дори от мястото, където стоеше.
– Жив да не бях! И това ако не е проклетникът от Нес, Фин Маклауд – прогърмя гласът му и за най-голямо смущение на Фин той направи две едри крачки напред и го сграбчи в прегръдките си така, че ребрата му изпращяха, а острата четинеста брада одра бузата му. После отстъпи отново, за да го огледа, поставил длани върху раменете му. Големите му кафяви очи бяха пълни с неподправен възторг да срещне стария си приятел. – По дяволите, човече! Къде беше всичките тези години?
– Нямаше ме.
– Да, така предположих и аз – ухили се другият, без да откъсва изпитателен взор от него. – И с какво се занимаваше?
– С нищо особено – сви рамене Фин.
– Бил си в шибаната полиция – ръгна го в гърдите Уистлър с пръст като стоманен прът. – Да не мислиш, че не знам?
– Тогава защо питаш?
– Исках да го чуя от извора, ето защо. И какво стана, та заряза всичко?
– Нямам идея. Някъде оплесках нещата.
– Не те е срам. А имаше ум в главата. Можеше да направиш нещо с живота си.
Фин се озърна многозначително наоколо.
– Не и колкото теб. Гордостта на училището. Шампионът на целия випуск. Морето ти беше до колене, Уистлър. Защо избра да се валяш в мръсотията?
Някогашният Уистлър навярно щеше да се засегне, да изругае цветисто, дори да налети на бой. Но сегашният просто се изсмя.
– Аз съм точно това, което искам да бъда. Малцина са онези, които могат да го кажат. – Той свали брезентова чанта от рамото си и я метна на дивана. – Моят дом е моят замък и аз съм крал над кралете. Виждаш ли слънчевите панели на покрива? Сам съм ги направил. Вятърните турбини също. Произвеждат цялото електричество, от което се нуждая. Властвам над слънцето и вятъра. И водата. Имам си собствен извор на прясна вода. И огън. А торфът е безплатен, иска се само да го събереш. Ела да видиш...
Той отиде до вратата и излезе отвън на вятъра.
Фин го последва.
– Отглеждам си собствени зеленчуци и животни.
– Да, или ги бракониерстваш от имението.
В погледа на Уистлър се мярна неприязън, но бързо изчезна.
– Както сме правили винаги. Човек има право да ползва земята, която господ ни е дарил. А той я е дарил на всички ни, Фин. След като не можеш да я отнесеш със себе си в гроба, защо някои си мислят, че са ѝ господари, докато са живи?
– Собствениците харчат време, пари и труд, за да се грижат за рибата и дивеча.
– И какво толкова, ако аз уловя по някоя риба, или убия по някоя сърна? Рибите хвърлят хайвера си в реката, а сърните се разгонват всяка година. Колкото до зайците... те просто се плодят като зайци. – Той се ухили, после отново стана сериозен. – Аз не крада, а само вземам онова, което е дал Бог. Не дължа на никого нищо.
– Ами наемът ти? – погледна го внимателно Фин и видя как по лицето му се прокрадва сянка.
– Имам грижа за него – отвърна едрият мъж и влезе обратно в къщата, подминавайки безцеремонно Фин.
– Как изобщо си изкарваш парите, Уистлър? – попита той, като се облегна на касата и се взря в сумрака на стаята.
Другият продължаваше да стои с гръб към него, но се усещаше как увереността му се разколебава.
– Припечелвам колкото ми трябват.
– Откъде?
– Не е твоя работа – сопна се Уистлър, връщайки се за миг към старата си, избухлива натура. Но бързо омекна и напрежението се свлече като дреха от плещите му. – Събирам дърва от плажа, щом толкова те интересува. Хубави, сухи дърва, изхвърлени от морето. А също така изработвам копия на шахматните фигури от Луис за туристите. – Той кимна към изделията, наредени край стената, и по устните му се разля усмивка. – Помниш ли как навремето в училище ни преподаваха за Малкълм Маклауд, който открил малките войничета в пясъчните дюни на Уиг недалеч оттук и отначало ги помислил за духчета или елфи и се насрал от страх. Дотолкова, че ги отнесъл на местния свещеник. Представи си само как са му изкарали акъла тези хубавци! – Той вдигна един офицер и го постави върху масата.