Здрачът се бе прокраднал ненадейно, като ситен въглищен прах, паднал над долината. Планинските върхове зад тях хвърляха дълги сенки по посока на морето, което все още блестеше, огрявано от невидимото слънце. Топлият вечерен въздух бе изпълнен от писъци на цикади и крякане на жаби, а ястребите продължаваха да описват своите кръгове в небето, надявайки се на последна плячка за деня.
Роди все още бе далеч от края на историята си, но изведнъж усети, че денят неусетно им се изплъзва.
– Извинете – каза. – Сигурно сте прегладнели. Ще отида да се погрижа за паелята. Тя е готова, трябва само да я сложа на огъня.
Преди да ги остави, той запали големи свещи на масата и покрай парапета. После се изгуби в къщата. Лампата в кухнята светна, хвърляйки жълт правоъгълник от светлина върху терасата. Пламъчетата на свещите потрепваха, хвърляйки причудливи сенки като в странен куклен театър.
Здрачът бързо бе последван от тъмнина, сякаш се захлопна невидим кепенец. Фин виждаше само смътно очертанията на лицето на Мейрид – линията на носа, извивката на челото. В тишината се чуваше потракването на приборите, с които Роди готвеше своята паеля. Беше пуснал и музика – подрънкване на китара и гърлен глас, напяващ монотонната мелодия на една древна култура, взела повече от арабска Африка, отколкото от Европа. Фин затвори за момент очи и се запита как е било възможно тайната да се опази толкова дълго. Мейрид запали цигара и огънчето озари за кратко чертите ѝ.
– Ти знаеше ли какво се е случвало? – попита я той.
Тя всмукна от цигарата и поклати глава, издухвайки дима в нощта.
– Нямах никаква представа. Докато той не ми довери плана си за бягство. Всичко е ставало по време на нашата... как да я нарека? Връзка? Забежка? – Фин не отговори и тя продължи. – Естествено, забелязах промяната у него. Тогава не бяхме интимни, но когато свириш в една банда с дадени хора, ставате почти като семейство. Ти поне си наясно.
Фин кимна.
– Той стана мрачен, необщителен. Направо не приличаше на себе си. А знаеш, че Роди е като отворена книга. Независимо дали е весел или потиснат, винаги има нужда да сподели. А тогава мълчеше. Забелязах, че е отслабнал и прекарва все по-малко време с момчетата. Дори се зачудих дали не е болен. Но не подозирах какъв е проблемът до онази вечер, в която той реши да ми сподели.
Мейрид тръсна пепелта от цигарата си. Когато дръпна отново от нея, тлеещият край освети за миг лицето ѝ, в което се четеше носталгия.
– Същата вечер, в която възнамеряваше да изчезне завинаги. И в която ти и аз се разделихме.
Най-сетне, след всички тези години, тя му предоставяше някакво обяснение.
– Роди беше загазил сериозно, Фин. Нуждаеше се от помощта ми. А ни свързваха толкова много неща, че бях длъжна да му я дам на сто процента.
Нямаха време за по-нататъшни обсъждания, защото Роди се зададе откъм кухнята, понесъл бутилка и три чаши. След като остави всичко на масата, извади с размах тапата. Доброто му настроение, както изглежда, се бе възвърнало.
– Риоха – обяви, докато наливаше. – Специална резерва. Най-доброто, което може да се намери. Плъзга се по езика, меко и ароматно като кадифе. Само го пробвай, Фин.
– Добро е – каза Фин, след като отпи. Но явно без достатъчен ентусиазъм, понеже не беше любител на виното. Роди остана леко разочарован.
– Ей сега пристига и вечерята.
Той донесе чинии и прибори, а след още малко се появи с голям димящ съд за паеля, пълен с ориз, миди, скариди и късчета пиле. Постави го по средата на трапезата и потърка ръце.
– Е, заповядайте!
Всички си сипаха от ястието и започнаха да се хранят в мълчание, докато Фин, неспособен да удържа повече любопитството си, не попита:
– И какво стана по-нататък?
Роди го погледна и апетитът му бързо се изпари. Той отмести полупразната си чиния и поднесе чашата към устните си. Задържа известно време виното в устата си, за да се наслади на аромата, преди да преглътне.
– До средата на юли вече бях направил десетина курса за тях и Джимбо всеки път ме придружаваше. Не му се виждаше краят, а бях затънал твърде дълбоко, за да отида в полицията. Пък и вероятно нямаше да оживея дълго, ако го сторех. Тогава измислих своя план. – Той се засмя горчиво и едва не се задави. – Беше железен, или поне така ми се струваше. Щях просто да изчезна, заедно със самолета. Някъде над морето. Сметнеха ли ме веднъж за мъртъв, щях да бъда в безопасност.