Роди дръпна от пуретата и през излизащия от ноздрите му дим им разказа как е изпълзял от кабината, наместил е трупа на Джимбо в пилотската седалка и го е пристегнал с ремъците.
– Самолетът плаваше на повърхността и вероятно щеше да плава още дълго. Твърде дълго за моите цели. Но хубавото при модела „Команчи“ е, че има отвори за зареждане и на двете крила, а те вече бяха леко потопени. Пуснах вода в резервоарите и той бързо потъна.
– Водата трябва да е била доста студена, дори и през юли – отбеляза Фин.
– Беше ледена, уверявам те. Но поне престоях в нея достатъчно дълго, та да се отмие кръвта на Джимбо. Защото на брега ме очакваше някой със сухи дрехи, а аз не исках той да я види, нито изобщо да разбере за трупа в самолета.
– Уистлър – промълви Фин.
Роди кимна утвърдително.
– Нямаше как да се справя без чужда помощ. Трябваше ми облекло и превоз надолу от планината. Уистлър бе единственият, на когото се доверих. Казах му всичко.
– Не съвсем. Не си му казал за Джимбо. А това го прави съучастник в убийство, макар и неволен.
– Аз не съм убил Джимбо! – повиши протестиращо глас Роди. – Беше злополука.
– Мисля, че трудно щеше да убедиш съдебните заседатели в това.
Роди го изгледа ядно за миг, сетне просто се задоволи да повтори интерпретацията, към която всеки би прибягнал на негово място.
– Беше злополука.
– Та значи Уистлър те посрещнал на брега... – подкани го Фин.
– Да. Чакаше ме, както бе обещал. Щом се преоблякох, заровихме мокрите ми дрехи и се отправихме през долината към черния път, където той бе паркирал един стар джип. Карахме на лунна светлина до Харис, а рано на другата сутрин аз взех ферибота от Тарбърт за Скай. Бях се дегизирал като турист, с плетена шапка и вдигната върху нея качулка, за да не ме познае никой.
Тук Мейрид неочаквано заговори за първи път и гласът ѝ почти ги стресна в тъмното.
– Аз го посрещнах на слизане от ферибота в Скай. Бях потеглила натам предната вечер, веднага след раздялата с теб в „Кул де Сак“.
– Разправих ѝ всичко – продължи Роди. – За Джъмбо имам предвид. После заедно долетяхме тук, в Испания, да търсим подходящ имот. Място, където да мога да продължа да бъда част от бандата, поне що се отнася до съчиняването и записването на песни, но да съм мъртъв за останалия свят. Изгубен със самолета си в морето, някъде край Вътрешните Хебриди.
– Значи другите от групата са знаели цялата история? – попита Фин.
– О, не и за Джимбо – увери го Роди. – За това не сме казвали на никого.
– Тогава трябва да е било доста неловко да им обяснявате откриването на тялото му в самолета.
– Все още се справяме с това – намеси се тихо Мейрид.
Роди отправи към него открит, умолителен поглед.
– Ако някога се разбере... сещаш се, за това, че съм жив, все още има хора, които ще дойдат да ме потърсят.
Фин дълго седя, взирайки се в чашата си, преди накрая да отпие малка глътка.
– Да си премълча след всичко, което знам сега, ще значи да укрия две престъпления – убийство и измама.
– Знаех си, че не бива да му казваме – рече Мейрид. Гласът ѝ бе остър и напрегнат.
Но Роди продължаваше да не откъсва очи от него.
– Той няма да ни издаде. Нали, Фин? В крайна сметка, кой ще спечели от това? Положително не и ние. Няма да има никаква реализирана цел, само животи, изложени на опасност.
– Твоят живот – уточни другият.
– Да, моят.
Фин се замисли. Макар да нямаше очевидна връзка между убийството на Уистлър и тялото в самолета, съвпадението го глождеше. Уистлър не е очаквал в кабината да има труп и е останал потресен, че Роди не му е казал цялата истина – а може би дори нарочно го е заблудил, при това с участието на Мейрид. В паметта му отново изникна начинът, по който Уистлър я бе гледал на гробището, а също и препирнята им на паркинга пред хотел „Кабарфей“.
В същото време не можеше с лека ръка да отхвърли молбата за мълчание на Роди, който трябваше добре да съзнава риска от разкриването на истината, но въпреки това разчиташе, че старият му приятел няма да го издаде. Мейрид, от своя страна, явно не споделяше тази негова вяра.
Фин въздъхна и отмести чинията си. Все още имаше усещането, че нещо липсва. Убягващ елемент, връзка между събитията, която не успяваше да направи.
– Кой друг е знаел? – попита. – Не за Джимбо, а за това, че си инсценирал смъртта си?