– Бях долу на плажа и те видях да караш към къщата. – Виждайки недоумението, с което разглежда облеклото ѝ, тя почти се усмихна. – Още навремето бях обещала, че ще помагам при превоза на туристите с лодки. Сега мислех да се откажа, но после реших, че може да ме поразсее. – Ана сви рамене и зарея тъжен взор към брега. – Но всички тези веселящи се хора... само ме накараха да се чувствам още по-зле. – Тя се поколеба. – Може ли да приседна до теб?
– Разбира се – отвърна той, изпитвайки особено чувство да си прави компания с дъщерята на мъртвия си приятел на същото място, където някога бе седял с него.
– Защо всъщност си дошъл?
Фин се облакъти върху коленете си. Далеч под тях приливът вече се обръщаше и плитката вода образуваше дълги ивици бяла пяна върху мокрия златист пясък.
– Исках да погледна с очите си мястото, където беше убит баща ти. Нямам ясен спомен какво се случи тогава. Някой просто ме халоса по главата секунди след като го открих.
– Но защо? Имам предвид, какво очакваше да видиш?
– Дълги години бях ченге, Ана. Затова допуснах, че може би ще открия нещо, което другите са пропуснали.
– И откри ли?
След едва доловима пауза той поклати глава.
– Не. – После се обърна към нея и за сетен път остана поразен колко много прилича на баща си. Тя го гледаше с широко отворени очи, търсейки да долови нещо в неговите. – Кой даде разрешение да се използват шахматните фигури?
– Аз. Джейми Улдридж каза, че щели да са необходими за празненството.
Фин си спомни как Джейми бе отрекъл изобщо да знае за съществуването им.
– Спомена, че имало известно объркване относно това дали баща му ги е поръчал, или не – продължи Ана. – Но вече всичко било изяснено. Извини се, задето досега не е платил за изработката им, и обеща, че щом събитието приключи, ще ми даде парите. – Тя стисна челюсти със същото упорито изражение, което Фин често бе виждал у баща ѝ. – Но аз няма да ги взема – рече с потрепващ глас. – Предпочитам фигурите. Искам да ги запазя. Щом татко ги е направил, значи сега са мои, нали?
– Да – кимна Фин.
– Всяка тяхна извивка, всяка черта, издълбана от длетото, е негово дело. Излезли са от сърцето и изпод ръцете му и ако има нещо останало от него на този свят, то е у тях.
Фин се изненада от неочакваното красноречие, от дълбочината на чувствата ѝ и от нейната способност да ги изрази. Все пак това бе същото момиче, което едва преди седмица бе нарекло чувствата шибани тъпотии и неохотно бе признало, че обича баща си, наричайки го задръстен задник. Момиче, което едва можеше да състави изречение, без да го поръси обилно с ругатни. Едва сега разбираше, че всичко това е било само внимателно граден образ, защитна обвивка. Такава, която да ѝ спечели уважението на нейните връстници, като същевременно прикрие уязвимостта ѝ. Сега тя бе захвърлена, заедно с пиърсингите. Будно хлапе, което не се възползва от ума си. Във всяко отношение дъщеря на баща си.
– Никога няма да се разделя с тях – каза тя. – Така част от него постоянно ще бъде с мен.
Фин се пресегна и докосна лицето ѝ.
– Ти си най-добрата и значима част от него, Ана. Направи така, че да се гордее с теб.
Очите ѝ се навлажниха и тя припряно скочи на крака.
– Най-добре да вървя. Долу ще имат нужда от мен. На това хубаво време много народ ще иска да се вози на лодка.
– И на хеликоптер също – извика на висок глас Фин, докато се изправяше, защото тъкмо в този момент машината се зададе откъм дюните и премина с рев над главите им.
– Може ли да поговорим пак някой път? – попита тя. – Не искам да бъда досадна или нещо подобно, но ти, изглежда, си го познавал по-добре от всеки друг. Бих искала и аз да го опозная малко повече.
– Ще ми бъде приятно – каза Фин. И изпита внезапен порив да я прегърне, сякаш, ако я притиснеше до себе си, щеше отново, за последен път, да усети близостта на Уистлър. Но не го направи.
– Благодаря – усмихна се измъчено тя. После се обърна и забърза по пътеката към плажа.
III
Джордж Гън слезе от колата си в подножието на хълма и като вдигна глава, видя Фин да седи сред високите треви край къщата на Уистлър. Бе подпрял брадичка върху коленете си, а лекият западен вятър рошеше косите му, носейки откъм плажа далечни звуци на гайди. Сержантът въздъхна и морно започна изкачването.
Фин дочу отдалеч пъшкането му и се обърна. Полицаят стискаше под мишницата си зелена папка. Обувките му бяха лъснати, панталонът – изгладен, а кичурите на черната му коса се придържаха на мястото си от обилно количество гел. Той застана до него и сведе навъсено лице.