– Стига приказки, да потегляме! – подкани ги Гън.
Дони отиде със залитане до кърмата, за да откачи въжето, после се върна и улови щурвала. Моторът „Ямаха“ изрева и ги понесе навътре в залива.
Вятърът запращаше солени пръски в лицата им, а носът се блъскаше със сила, подскачайки срещу настъпващия прилив. Гън се бе присвил зад малкото предно стъкло, запушил с пръст едното си ухо, и крещеше нещо по мобилния си телефон. Фин не можеше да различи думите, но предполагаше, че сержантът вика подкрепление. Хвърли поглед назад към брега и видя отдалечаващия се плаж, с кацналата на хълма Уиг Лодж. Оттам долитаха приглушените викове на туристите, които бяха зарязали увеселителните сергии и шахматната дъска и се стичаха към ръба на водата.
Той застана до Дони, улови се за черната метална рамка над рубката и се взря в посоката, накъдето бе поел Кени. Само на моменти можеше да види оранжевото петно, ту изплуващо над вълните, ту губещо се отново между тях. Вятърът го шибаше в лицето и издуваше дрехите му, шумът на мотора го оглушаваше, а солените пръски го измокряха от глава до пети. Изведнъж се почувства безкрайно уязвим без спасителна жилетка и вкопчи още по-здраво пръсти в тръбите на рамката.
Джордж Гън, вече прибрал телефона в джоба си, бе приклекнал на пода с пепелявосиво лице. Той огледа все по-бясно подскачащата лодка с тъмните си очи, после ги затвори и започна старателно да си поема дъх през носа. Фин се зачуди още колко дълго ще издържи, преди да повърне.
От двете им страни изникнаха тъмните, мъгляви силуети на островите Том, Толм и Триасамол. След като напуснаха заслона на залива, вълнението се усили. Почти прозрачни изумрудени талази ги повдигаха върху гърбовете си, за да ги запратят след това стръмно надолу сред парцали от кипяща пяна. Морето сякаш ги поглъщаше цели само за да ги изплюе отново. Фин се зачуди доколко малкият надуваем съд е способен да издържи на изпитанието. Лодката на Кени все още имаше поне петстотин метра преднина и едва се виждаше.
Скоро бреговата линия, покрай която се движеха, стана почти отвесна – стена от черен гнайс, в която приливът се разбиваше гневно, тласкан от все по-силния и мразовит вятър. Фин усети как студът прониква до костите му и се запита дали всичко това има смисъл. Ако ставаше дума само за Кени, вероятно не. Той рано или късно трябваше да слезе на сушата и да бъде заловен. Но той държеше при себе си Ана, а в настоящото му душевно състояние бе трудно да се предвиди какво може да стори.
– Разстоянието не намалява – извика към кърмчията през рева на мотора.
– Не може по-бързо от това – отвърна Дони. Костваше му неимоверни усилия дори само да удържа курса, борейки се срещу вълните, които ги удряха странично и заплашваха да ги преобърнат или запратят в скалите. А последните не бяха далеч – назъбени рифове, покрай които водата бушуваше, като изпълваше всяка възможна пролука и хвърляше пръски на десетина метра във въздуха.
След около четвърт час достигнаха края на полуострова при Галан Хед и за кратко бяха изложени на пълната ярост на стихиите. Лодката на Кени го беше заобиколила две минути преди тях. Злощастният Джордж Гън допълзя на четири крака до кърмата и се надвеси през нея, наблюдавайки как вятърът начаса отнася повръщаното от устата му.
Но след като заобиколиха носа, той ги заслони от яростните пориви и океанските талази станаха по-заоблени и кротки, позволявайки им да се озърнат наоколо. От лодката на Кени нямаше и следа.
Фин се намръщи и проследи с поглед празния плаж, простиращ се пред тях. Отвъд него в далечината се виждаше следващият нос, с островите Пабай Бек и Пабай Мор, подали лъскавите си чела над повърхността.
– Къде са те, по дяволите?
Дони дръпна дросела назад и лодката намали скорост.
– Тук е пълно със заливи и крайбрежни пещери, Фин. Могат да бъдат навсякъде.
Гън приближи с олюляване до тях. Оттенъкът на лицето му бе близък до този на морето отдолу.
– Хеликоптерът вече е на път – каза. – Сигурно ще ги забележат от въздуха.
През следващите десетина минути те обикаляха бавно между назъбените скали, хвърлящи сенките си над водата. Тя издаваше шум като от сифон, изпълвайки входовете на проломите и отверстията между тях. Фин вирна глава, дочул бръмченето на хеликоптера, който само допреди половин час бе разкарвал туристи над планините. Телефонът на Гън иззвъня и той го долепи до ухото си. След малко кимна и погледна към Фин.
– Видели са дирята им. Водела право към брега. Сигурно или се е разбил, или е влязъл в някакво укритие.
– Колко надалеч оттук? – викна през рамо Дони.
– Около половин километър.