— Бай Тодоре, какво стана?
— Стана! — изрева той и се надигна. — Ей такова! Изгорих се на цигарата ти! Как можеш да си хвърляш цигарата, където ти падне?
Исках да му кажа, че по къра пепелници все още няма, и го питам защо изобщо се е озовал там, но той не ми даде възможност.
— Нали така ще запалиш тук орталъка!
Люцерната беше мокра като сюнгер, исках да кажа това, но възрастта, титлите и най-вече ловните му подвизи, които сам той ни разказа, ме накараха да си мълча.
— Все пак… ти как така… изведнъж там… В нещо се спъна или…
— Как така! — викаше бай Тодор. — А ти как така стреляш на два метра от ухото ми?! А?!
— Ама аз… Ти нали беше отзад… Тя беше нагоре и…
— Няма нагоре-надолу! Не може ти тъй да ми стреляш на два метра от ухото! Аз не знам — той си пипна полека ухото — дали не ми спука тъпанчето… Може и тъпанчето да си ми спукал, да!
— Бай Тодоре, извинявай много, ама понеже ти беше зад мене…
— Остави ти сега извиненията… Спукай ми тъпанчето, пък после се извинявай до утре! И аз те мислех за ловджия. Уж опитен, уж не знам си какво!
Запалих друга цигара, запали и той. Йордан гръмна още веднъж.
— Те са там, в слънчогледа — каза бай Тодор. — Оня хитрец ги намери, ами давай да отиваме и ние. И ще внимаваш, моля ти се, няма така да ми стреляш на два метра от ухото!
— Добре, няма.
— Въобще… наоколо…
— Да, ясно, бай Тодоре, бъди спокоен!
Влязохме в слънчогледа, той се оказа само една ивица, от която навътре се стелеше безкраен блок царевица. Повървяхме така — нищо.
— Тук е задушно и ги няма — каза бай Тодор. — Няма никакъв смисъл — хич и недей се надява. Ами я хайде да излезем пак към тополите, та хем ще прелитат над нас, хем има хубава сянка.
Тръгнахме към тополите. Сега гръмна Ивайло. Опънахме шии и можахме да видим как той се наведе, взе нещо пернато и го окачи на кръста.
— Тоя май взе, че удари, а? — каза бай Тодор с лице, каквото съм виждал по опашки, когато сладкият дефицит току се е свършил.
— Май че удари — викам. — Е, значи тръгна де. Вече го открихме.
Ивайло се приближи бавно, Дико също изтича насам любопитен.
— Браво, Ивайле — викам. — Само че…
— Какво? — стрелна ме той с вечно присвитите си очи. — Искаш да кажеш, че е гугутка, така ли? Какво като е гугутка? Важно е изстрелът, бате, изстрелът! Видя ли какъв изстрел?
— Много хубав изстрел — потвърди Дико авторитетно. — Бам, и готово.
— Я да я махаш от кръста си, Ивайло — засмя се радостно бай Тодор. — Като си ударил питомна гугутка, поне я скрий в торбата. Доне, ти стреляш ли на такова нещо въобще?
— Не — викам. — Никога не съм стрелял. Едно време ги биехме с прашките из махалата.
Ивайло махна пренебрежително и седна да изпуши една цигара на сянка. И Дико седна до него, да изяде една ябълка. В това време Йордан гръмна още веднъж. Бай Тодор ми смигна и двамата тръгнахме отново към блока.
— Там са! — каза ми той поверително, като останахме двамата. — Казах ти още напред, оня хитрец ги намери. Остави ги тия лаици да трепят питомните гугутки, а ела ние с теб да свършим работата. То това ще е ловът с тая група — каквото направим двамата с тебе.
— Не знам — викам. — Оня там бая време гърми, знам ли.
— Кой?
— Данчо.
— Абе той нека да си гърми до довечера. Да не мислиш, че нещо е ударил?
— Знам ли го. То, както се случи.
— Ами! Гърмял бил… Нека да си гърми, колкото иска. Аз тъй съм гърмял колко пъти, пък…
Две гургулици изпляскаха близо, трета се стрелна пред нас. Бай Тодор я забеляза навреме, стреля и я улучи. Тя падна. Казах му: „Браво“.
— А? — блеснаха зъбите му насреща ми. — Мисля, че ти видя, нали…
— Няма какво. Това вече е работа.
Тръгнахме да я вземем. Царевицата не беше копана, гъста трева се плетеше в краката ни.
— Стоп! — с плътен глас нареди бай Тодор. — Ти къде се запъти?
— Ами да я търсим. Тя падна ей там, аз горе-долу запомних.
— Е, как така тръгваш, та и аз се поведох по тебе.
Погледнах го глупаво — не знаех какво ми говори.
— Значи ти така тръгваш да търсиш животното, а? Стреляш, то пада и ти тръгваш да го търсиш в тая гъста и безкрайна царевица.
— А как?
— Аааа!… Мойто момче, аз бях чувал за тебе хубави работи, ама сега разбирам, че тоя занаят още… Имаш още да учиш, братле. То не е… разбира се, престъпление; човек, нали знаеш, учи се, докато е жив.
Той ме хвана за лакътя и ме върна назад — до мястото, откъдето бе стрелял.
— Тука ли бях аз, когато я ударих?