— Да. Точно тук.
— Когато я ударих, нали точно тук бях стъпил? Ето така!
— Да, точно така беше стъпил, когато я удари.
Бай Тодор си свали италианското шалче — гордост на целия му чудесен екип, — завърза го на царевичния кочан до него и вдигна пръст:
— Разбра ли сега?
— Не.
Той се заля от радостен смях.
— Абе, Доне, абе, мойто момче! Нали това досега ти обяснявам! Ще отидеш да я търсиш — тук в тревата, там в тревата, и след две минути ще се объркаш. Няма да знаеш откъде си тръгнал! Изчезва всякакъв ориентир! И ти си напълно безпомощен. Той, Емилиян, нека ги търси, та после аз трябва пък него да търся. Ето сега, като потърсим, ако не я намерим веднага, връщаме се при първоначалното положение? А къде е първоначалното положение? Ако не сме оставили шалчето, не знаем! А така идваме отново при шалчето, ориентираме се отново и пак. Разбра ли сега цялата работа? Просто, ама… умно, нали?
Оставихме шалчето вързано на кочана и тръгнахме да търсим гургулицата. Сума ти време ровихме из тревата — няма я. Казах, че с тая механизация се съмнявам дали царевицата вече въобще я копаят.
— Копаят, копаят — каза бай Тодор. — Те я копаят, обаче поливат и затова избуява толкоз тревата.
Гургулицата я нямаше и ние наистина се объркахме.
— Хайде сега обратно, при ориентира — каза бай Тодор. — Видя колко е необходимо, нали?
— Не го знаех аз тоя номер — викам.
— Е… аз ти казах: човек се учи, докато…
Бяхме изминали разстоянието, на което се предполагаше, че е оня кочан с шалчето. Но не бяхме съвсем сигурни в посоката.
— По-наляво беше — каза бай Тодор.
Зашетахме по-наляво. След пет минути той каза:
— Къде отиваме ние, шалчето беше много по-вдясно!
Отидохме по-вдясно. Гърбът ми скоро се напълни с едрия царевичен цвят. Устните ми се напукаха от жажда, лицето ми засмъдя от острите ръбове на листата. И двамата вече грухтяхме.
Към обед, когато другите се излежаваха под тополите и Йордан нещо им тананикаше тихо, ние едва изпълзяхме блока и казахме едновременно като в театър:
— Някой да има вода?
Епилог или прошение