Чакаха. Можеше да се случи през следващите пет минути или чак след пет часа.
В 14:10 Амар Камил се появи върху ескалатора на „Щахус“. Той заобиколи фонтана и се насочи към подземния паркинг.
Жените отбелязаха точно времето. Те събраха поканите си, излязоха от заведението и тръгнаха хванати за ръце по „Карлсплац“. Вървяха бавно и намалиха още повече ход, докато минаваха под надписа на „Хипобанк“. Разговаряха и се кикотеха като ученички. Носът на БМВ-то на Камил се появи откъм входа на паркинга, а после за миг се видя и лицето му през затъмненото стъкло, докато той навлизаше в движението и се насочваше на север по „Зоненщрасе“.
Двете жени бързо тръгнаха към телефоните пред банката.
— „Киндер-Шпил“. — Шмид трябва да беше сграбчил телефонната слушалка като котка птиче.
— Ханс? Обажда се Труде — каза по-възрастната жена, без дори да си прави труда да скрие удоволствието си. — Не забравяй да посрещнеш чичо Фриц на гарата.
— Той тръгна ли вече?
— Да.
— Видя ли го да излиза?
— Да, да.
Моментът беше критичен. Шмид трябваше да бъде абсолютно уверен, че обектът е идентифициран със сигурност. Макар Труде да е наистина убедена, той също би трябвало да се увери.
— Добре. Само ми кажи пак как изглежда той.
— Маслинен шлифер, сива шапка, куфарче, чадър. — Труде си позволи да добави с лека артистичност: — Казах ти вече, скъпи. Ама какъв си забраванко!
Ханс не обърна внимание на театралното отклонение.
— Какъв каза, че е тенът му?
— Светъл, скъпи. — Някой черкезки прародител беше дал на Камил не съвсем семитска външност.
— Ушите?
— Малко отдалечени от черепа.
— Да. — Сега той се опита да я подлъже, за да се увери, че не е сбъркала от чист ентусиазъм. — А накуцва ли?
Труде се поколеба за част от секундата.
— Не, глупчо — отвърна след това. — Разбира се, че не!
— Ти си добро момиче — усети се усмивката в гласа на Ханс.
— Знам. Довиждане.
— До скоро. — Той затвори, взе решението си за част от секундата и се обади на Ети Данцигер.
— Прекъсвам за миг, преди да продължим с фантастични мелодии. Вярвате или не, скъпи мюнхенци, но утре май ще бъде слънчев ден! Наистина, може би дори ще можете да си направите пикник по случай карнавала!
Зад масичката си в кафенето Франси Колн вдигна очи от вестника. Пикник. Това е. Значи Камил е в движение.
Тя остави няколко монети върху масата, взе чантата си, нахлупи провисналата вълнена шапка и напусна сладкарничката. Дъждът почти беше спрял, но сега пък се превръщаше в лек ситен сняг.
Франси тръгна бързо на север по улица „Лудвиг“. Трябваше да стигне до пресечката с „Фон дер Тан“ преди Камил. Обедното движение вече затихваше и тя беше сигурна, че ще го изпревари, но все пак засили крачка.
По време на планирането Петер Хаузер беше настоявал за този път. Със собствената си кола го измина може би тридесет пъти по всички часове на деня и нощта. Ако Камил щеше да мине през стария град и да пресече реката към Богенхаузен, това във всички случаи беше най-добрият път. А пък ако си има други планове, то нищо не може да се направи, дявол да го вземе.
Франси зачака на ъгъла, като бъркаше в голямата си чанта, скрила поглед под периферията на шапката и насочила очи към кръговото движение по „Оскар фон Милер“. Минаха три минути. После внезапно БМВ-то се появи точно до нея. Идваше откъм задната страна по „Лудвиг“. Камил зави по „Фон дер Тан“ и се насочи на изток. Франси направи проверката: черно БМВ 316, само един пътник, последните четири цифри от регистрационния номер на колата — 5734.
Хаузер се оказа прав. Камил следваше шаблона. Франси нямаше да докладва. Сега всичко зависи от другарите й.
Тя имаше още една задача и тръгна бодро след колата на Камил, наблюдавайки я да изчезва сред трафика, насочила се към реката. Сега стъпките й бяха по-леки. Огромното напрежение започна да изчезва и измръзналите вратни мускули да се отпускат.
Тя стигна до американското консулство на ъгъла на „Кьонигинщрасе“. Американците много уважават знамето си и затова сега го бяха прибрали поради лошото време. Двама морски пехотинци стояха на стража пред входа на старата каменна сграда. На Франси й дожаля за тях.
На ъгъла на „Кьонигин“ имаше кошче за боклук. Тя бръкна в чантата си, извади празна на вид кутийка от „Туборг“ и я хвърли в кошчето за боклук. После пресече улицата към Английската градина и се насочи към голямото езеро до японската чайна, където застана да гледа патиците. Едновременно с това наблюдаваше под око телефонните кабини, намиращи се на не повече от двадесет метра.