— Да, думите са погрешни — съгласи се Ейтан. — Но нищо такова няма да се случи.
— А какво ще се случи? — Масуд много отдавна вече познаваше тези хора. Нямаше причини да им вярва.
— Водя те у дома ти, Жорж — каза Ейтан.
В мига, когато го изрече, усети промяната в атмосферата. С периферното си зрение видя как тялото на Масуд се смръзна и главата му леко се отметна назад. Ейтан разбра, че това е ярост, защото Масуд имаше пълното право да подозира и най-жестоката шега.
— В Бейт Фаджар — добави Ейтан. После се извърна да погледне Масуд и продължи напред така. Караше инстинктивно, завърташе кормилото, когато усетеше, че излиза от пътя, чакаше кога Масуд ще се обърне, за да погледне придружителя си.
Очите им се срещнаха и останаха втренчени. Тогава Ейтан зърна умората, маската, която никога не се пропука, но беше станала толкова крехка от употреба, че можеше да се пръсне като изпуснат върху камък порцелан. Кичур от косата на Масуд точно над носа му наскоро беше побелял като опашка на сърна. Очите бяха тъмни и блестяха от мъка.
— Да — продължи Ейтан. — Засега само на гости. — Той се извърна към пътя, за да могат все пак да преживеят тази нощ. После изстреля най-силния си коз. — Но мога да го направя за постоянно.
Жорж се размърда на мястото си, доколкото позволяваха окованите му ръце. Прибра колена и леко се изви. Не беше намек, че се предава, а просто подканващ жест. „Слушам те.“
— На първо място, аз не съм от Шабак — каза Ейтан. — Но и не съм просто чиновник, както ти казах, когато бях в Атлит. — Не искаше да избързва. Не биваше думите му да звучат като хвалба. Бръкна в джоба си и извади кутия „Тайм“. Дръпна цигара със зъбите си. Запали със запалката на колата и предложи да постави цигарата в устата на Жорж. Палестинецът поклати глава. — Нека да речем, че съм от контраразузнаването. И се интересувам единствено от Амар Камил.
— Как успя да ме измъкнеш? — прошепна Жорж.
— Току-що получихме важно съобщение. Отнася се за полет 206.
Както става обикновено с големите държавни престъпници, след хващането на Масуд той беше обвинен в много случаи на саботаж, подривна и терористична дейност. Но обвинението, което му донесе доживотна присъда, беше за масово убийство, за пряко участие във взривяването на американския самолет с всичките му пътници на борда. Обвинението беше доказало, че без съмнение Масуд е пренесъл куфара с бомбата от техника и го е предал на Амар Камил. — Обвинихме те като пряк извършител. Така ли е?
Жорж не каза нищо.
— Задето си осигурил бомбата. Така ли е?
Жорж стоеше неподвижен. Представяше си касетофона, микрофоните, малката касета, която се върти и записва, чакайки самопризнанията му.
— Е, добре — продължи Ейтан. — Британското разузнаване твърди, че ти не би могъл да бъдеш извършителят. — Той инстинктивно скри, че информацията идва от Артър. Нямаше причини да издава ЦРУ или някой от дълбоко законспирираните му агенти. — Не може да си бил във Франкфурт и не може да си се срещал с Камил. Защото по това време, както две седмици преди това и една седмица след това, ти си бил в Ирландия.
Белезниците изтракаха. Масуд беше сплел пръсти, за да не треперят ръцете му. Сега чуваше защитна реч, която никога не би могъл да използва, но всичко беше вярно. Той дори не е бил включен в планирането и извършването на атентата, защото присъстваше на спонсориран от ИРА курс по разузнаване в близост до Белфаст. За пълно нещастие, единственото му алиби не можеше да бъде използвано, за да предизвика милостта на израелския съд. По време на делото той дори не си направи труда да каже това на защитника си. Откъде щяха да му намерят свидетел? Чрез съобщение във вестник „Белфаст телеграф“?
— Ние знаем, че това е истината, Жорж — настоя Ейтан. — Защото британците имат дълбоко законспириран агент, който е присъствал на курса, и сега неговият доклад лежи в сейфа на моя шеф.
Ейтан млъкна. Минаваха край Хусан, където пътят правеше резки завои покрай стръмните скали. Той се концентрира в карането, докато си припомняше какво е казал току-що, и остави на Масуд време да размисли.
— Цигарата — прегракнало изрече Жорж.
Ейтан запали нова цигара и я постави в ъгъла на устата на Жорж. Палестинецът дръпна дълбоко, издуха гъст облак дим, а после наведе глава, за да хване цигарата между пръстите си.
— Е? — каза той. Не призна нищо, но въпросът му говореше вече много. — Ти да не си главният прокурор?
— Мога да те измъкна, Жорж.
— Как би могъл? — бързо попита Жорж. — Кой си ти?