Сега Ейтан беше малко объркан, макар и временно облекчен от факта, че Жорж говори.
— Брат… — повтори той.
— Да. И Джаджа, естествено, беше жив. Камил го беше изпратил в Кайро. През седемдесетте години, след като извърши първото отвличане, Камил започна да придобива известност сред общността. Хадад започна да му осигурява средства. Придоби власт. Отведе брат си в Европа. Следиш ли разказа ми?
Ейтан отново кимна.
— Всички ние бяхме поразени. Всички! Джаджа беше четири години по-малък от Амар, но не му личеше. Бяха като близнаци. Джаджа не беше воин, а просто приятен, красив и доста обикновен младеж. — Гласът на Жорж се промени. Той се увлече в разказа. Носталгията му се смесваше с угризения. — Първоначално Амар се противопостави на идеята да използва примамка. Но ние го убедихме. Създадохме система за охрана на Джаджа, която изглеждаше непробиваема. Амар го глезеше. Даваше му пари, коли, жени. Джаджа живееше като цар. Единственото му задължение беше понякога да показва лицето си. На определено място в определено време.
Сега гърлото на Ейтан се сви отново. Опитваше се да внимава в кормуването, но дланите му бяха мокри от пот и воланът се плъзгаше под тях.
— Само че Джаджа не беше лесен за контролиране. Камил наистина го обичаше, прощаваше му, глезеше го. Всички ние бяхме невнимателни. — Гласът на Жорж внезапно отслабна като на родител, който се чувства виновен, а не като на убеден терорист. — Всичко ни се изплъзна от ръцете в Богенхаузен. — Той наведе глава към окованите си ръце и взе цигарата. Пусна я на пода и я загаси с обувка. — Мохамед Наджиз беше фалшива самоличност — изрече той и се извърна към Ейтан. — Който и да си ти, нека Аллах да ти е на помощ. Защото си убил Джамайел Камил.
Ейтан натисна спирачките. Колата поднесе към скалите. Той изправи кормилото и отново пое по пътя, но скоро отклони и спря фиата върху банкета. Остана на мястото си, стиснал кормилото, вкаменен, опитващ да си поеме дъх.
Разбира се! Как не се беше сетил по-рано? Трябваше да е нещо такова. Амар Камил е професионалист, убиец с каменно сърце. Само нещо толкова лично би могло да го подтикне към самоубийствена мъст. През цялата кариера на Ейтан непрекъснато му бяха повтаряли тези думи: „Онова, което е на показ, не предизвиква подозрения.“ Какъв глупак е бил!
Угризенията на съвестта му заради убийството на Мохамед Наджиз винаги си бяха там. Потиснати, прибрани в подсъзнанието като вината на оживял след фатална катастрофа. Случват се такива работи… Но сега вече знаеше. Жертвата, която беше убил, е бил братът на врага му, чиято ярост е предизвикана от обичта. Едва сега Ейтан го разбра, успя да осъзнае напълно цялата истина. Усещаше заслепяваща болка в сърцето си, мъка, като изпитваната от Амар Камил. Защото те заедно бяха убили Джамайел.
Някъде там, навън, дебнеше един човек, движен от чувства, много по-опасни от обикновена мъст. Амар Камил също е подтикнат от чувството за вина, от една истина, която сигурно никога няма да бъде измита от душата му, независимо колко реки с израелска кръв ще напълни…
След малко Ейтан тръгна отново. Караше бавно, защото не се чувстваше уверен. Минаха завоя към Кфар Ецион и продължиха напред. Когато пресякоха осветеното шосе за Хеброн и отново започнаха да изкачват тъмните планини, Ейтан заговори отново с разтреперан глас.
— Какво се случи след Богенхаузен?
— Ами аз разбрах, че ти и хората ти сте имали известни трудности — каза Жорж. — Един от вас е бил арестуван.
— Да.
— Тогава ли те раниха? — Жорж погледна към крака на Ейтан. Беше забелязал накуцването.
— Някаква група ни преследва.
— Българи. Понякога ги използвахме с разрешение на КГБ. Но аз съм сигурен, че това ти го знаеш.
— Да.
— През онзи ден са били невнимателни. Трябваше да се намират по-наблизо до Джаджа. Ти го уби и затова те се опитаха да убият теб.
— Какво стана с Камил?
— Руснаците го прибраха.
— Защо?
— За обучение. — Гласът на Жорж отново се промени. Сега изреченията му бяха кратки, а тонът твърд и въздържан. Но Ейтан чувстваше, че това не се дължи на желание да запази тайната. Имаше нещо друго.
— Какво обучение?
— Не знам! — внезапно кресна Жорж. — Аз не съм бил там. Може би им е трябвал за нещо. Някаква мисия. Не знам. Те пуснаха всякакви слухове. Че бил мъртъв, че бил в Йемен, че бил в Либия. Но той беше при тях.
Сега Ейтан си спомни какво беше казал Баум. Бадаш беше подготвил психиката на Масуд, хвърлил семената на обидата. Но Масуд и преди е бил обиден на Камил, обидата си е била в него и го е разяждала отвътре още в килията на Атлит — цяла година и половина. Ейтан трябваше само да я подхрани, да я изкара на повърхността.