— Те използват вас, палестинците, от години — каза Ейтан. — Вие всички сте им сукалчета.
— О! — извика пак Жорж. Белезниците му изтракаха. — А вас сигурно не ви използват, а? Американците ви обожават само защото сте евреи, така ли? Дават ви милиарди, защото сте красиви, а? Всяка американска оръжейна система от 1973 година насам се тества от евреите в бой. Нито капка християнска кръв не се пролива за тази цел. Да не мислиш, че това е от обич? — Жорж би се изплюл, но се сети къде се намира и преглътна.
— Мисля, че и в руските танкове са загинали няколко араби — тихо отвърна Ейтан.
— Да. Защото ние всички сме глупаци — каза Жорж. — Всички сме сукалчета.
— Вероятно.
Продължиха мълчаливо около минута. Пред тях започнаха да се показват кирпичените стени на арабски къщи, наредени една до друга върху склона на хълм от двете страни на пътя. Селището Бейт Фаджар получаваше електричество от израелска електроцентрала, но светлините бяха изгасени, като че палестинците не желаеха да плащат на евреите нито стотинка повече от абсолютно необходимото.
— Карай направо — каза Жорж. — Аз съм в края на селото. — Радостта, която би трябвало да се появи в гласа му, просто я нямаше.
— Защо Камил не те взе в Москва? — попита Ейтан. — Не беше ли негов пръв заместник?
— Бях. Пръв, втори, всичко — извика му в отговор Жорж. — Бях верен като куче. Не знам защо ме изостави. Може би заради Джаджа. А може руснаците да не са ме искали.
Сега Жорж се преструваше на въздържан, но сдържаността му беше само въпрос на чест и гордост.
Истината, причината за най-голямата му болка беше, че Амар беше отказал да позволи на руснаците да „репатрират“ Жорж в Москва.
Като шеф на групата по сигурност на Камил, Жорж също отговаряше за охраната на Джамайел. Но той беше допуснал грешка точно през този ден. Предпочете да осигури бягството на Камил от Мюнхен в Берлин. И вместо да му бъде благодарен за това, Камил му беше отвърнал с ярост, която обикновено пазеше за враговете си.
Пред очите на майора от КГБ, който предложи и на двамата начин за бягство, Камил беше осъдил Жорж, беше го обвинил в некомпетентност, хвърли вината за смъртта на Джамайел върху него. Всъщност Камил беше зашлевил Жорж и го изхвърли от тайната квартира на КГБ, заклевайки се, че ще отмъсти за смъртта на брат си и на своя заместник.
Веднага след трагедията Жорж би приел избухването на Амар като израз на чувствата му, но той познаваше добре Камил. Подобна клетва, макар и оправдана психически, не може да се приеме с лекота. Още тогава Жорж разбра, че ако Камил остане жив, той самият ще е обречен заедно с цялото си семейство.
Решението се оказа просто. Жорж би приел доживотната присъда заради каузата. Но нямаше намерение да изкупва с живота си в студената килия погрешно насоченото от чувството за вина отмъщение на Амар.
— Можел е да те вземе — настоя Ейтан.
— Можеше — отвърна Жорж. — Но не го направи.
— Да, не е.
— Не мисли, че съм глупак, приятелю — заговори тихо Жорж. — Вече никой не може да ме води за каишка като куче. Вашите хора ме хванаха и затова сега съм в ръцете ви. Да, ядосан съм. Нямах нужда от помощ, за да се ядосам, но ти благодаря.
Ейтан си замълча. Човекът беше много умен. Ако поискаше да предложи повече, би го сторил вече без грубо подтикване.
— И можеш да бъдеш сигурен — продължи Жорж, — че КГБ не са изгубили цяла година с Камил, за да може той да се върне тук и да те довърши. Недей да се мамиш. Руснаците си имат свои причини, свои планове и на тях не им пука за Камил, за теб, за мен или някаква банда надути еврейски и арабски патриоти, които се бият помежду си заради Бог и Родина. Камил си има мисия. Нещо различно. Щом е за човек като Амар, то е нещо, което ще хвърли всички ни в нов водовъртеж от ужаси. Уверявам те. Това ще е нещо ужасяващо.
Пътят свърши. Напуканият асфалт беше заменен от отъпкана пръст. Ейтан спря колата с носа към голяма, ниска къща от бял камък. Под арка от красиво резбовано дърво имаше малка порта. От саксиите на первазите видяха някакви изсъхнали растения, зажаднели за зимните дъждове. Едно проскубано жълтеникаво куче стоеше пред широката зелена врата на къщата. То лавна веднъж към фиата и млъкна. Жорж седеше на мястото си и гледаше. Ейтан го изгледа за миг.
— Ще ти сваля белезниците, Жорж — каза той. — Но много те моля… Не съм много добър стрелец…
Намекът за лудо летящи куршуми из дома на майка му не избегна на Жорж. Той изви китките си и му ги подаде с кимване.