Ейтан седя цял час в един тъмен ъгъл в дневната на семейството. Нямаше столове, а само меки, дебели възглавници по пода покрай стените и една ниска и голяма маса от полирано маслиново дърво. Газови лампи хвърляха трептящи сенки по тавана. Но това изобщо не беше признак на бедност. Във всяка богата къща на мухтар би било същото.
Къщата е била на бащата на Жорж и наследена от майка му след неговата смърт. Но със завръщането на най-големия син той се превърна в господар на дома.
Майката и сестрите му плачеха, прегръщаха го и го целуваха, докато шестте малки племенници висяха по краката му и го дърпаха на пода. Ейтан наблюдаваше промяната на палестинеца, който се смееше, почти буташе настрани купищата храна и плодове, с които го засипваха.
Някой подаде на Ейтан чаша горещ чай. Като видя, че му го наляха от обикновения чайник, той го изпи. Иначе семейството не обръщаше внимание на израелския „полицай“.
След известно време започнаха да се появяват съседи. Новината се разпространи бързо и когато прекалено много външни хора започнаха да идват да чукат на вратата, Ейтан стана, приближи до Жорж и му прошепна нещо на ухото.
Жорж кимна, заповяда нещо на арабски и непознатите веднага си тръгнаха. Ейтан отново се върна към самотния си пост.
Познаваше достатъчно добре палестинците, за да не накърнява гордостта на Жорж пред семейството му. Затова чакаше търпеливо. Най-накрая Жорж се изправи и тръгна към вратата, следван от Ейтан. Майката и сестрите го галеха по лицето, държаха го за ръкавите и хлипаха тихо, докато той ги окуражаваше с усмивка.
Ейтан държеше ръката си върху пистолета, докато придружаваше Жорж към колата. Не смяташе, че Жорж ще хукне да бяга, но Масуд явно беше герой на селото си и съседите сигурно наблюдаваха тръгването му, а намеренията им не можеха да бъдат предвидени.
Ейтан измина триста метра, докато излязат по-надалеч от селото, далеч от погледите на хората. Чак тогава спря и отново окова китките на Жорж към дръжката на вратата. След това излязоха на шосето и потеглиха бързо. Наближаваха Витлеем, когато той заговори отново.
— Каквато и да е мисията на Камил, тя не може да е добра за палестинците — каза Ейтан.
Жорж се изсмя.
— Че какво по-лошо може да има?
— Ние всички се опитваме да постигнем споразумение, Жорж — отговори му Ейтан. Чувстваше се глупаво, че споделя това. — Всеки по свой начин. Даже Арафат го иска.
— Ами онзи откачен дребосък от Кнесета също ли го иска?
— По свой начин, да.
— Искаш да кажеш в негова полза.
— Слушай — каза Ейтан. — Мога да ти кажа само толкова. Моето Управление, аналитиците, експертите, всички му казват, че ще трябва да се оправи с Арафат. И това не означава да го убива.
— Да — замислено отвърна Жорж, явно впечатлен от думите. — Ще трябва да се споразумеете. Ако не го направите, скоро всичко ще избухне отново.
— А ти мислиш ли, че твоят Амар Камил ще апелира към нашия здрав разум?
— Той вече не е „моят Камил“ — отвърна Жорж. Ясно беше, че е взел своето решение сам. Но вероятно сълзите на майка му позволиха да го изкаже на глас. — Когато порасне, човек си намира други герои.
Ейтан не разказа на Жорж почти нищо. Без да разкрива оперативни подробности, той описа напредъка на разследването. Каза му за убийствата в Европа, за Рами Карера, Теодор Клач и „Ние тримата царе“. Извади от джоба си листчето и прочете името на арабина, водопроводчик в Хеброн.
Жорж слушаше. Очите му проблясваха, защото някои от подробностите му бяха познати. Лично беше помогнал да се пръснат „спящи“ агенти на Камил из различните части на света. И макар да не знаеше всички подробности, нито крайната цел на предстоящата мисия на Камил, можеше да подреди някои части от мозайката.
— Тримата царе — замислено каза той.
— Знаеш ли я? — попита Ейтан.
— Мога да помогна. Но какви гаранции имам?
— Само думата ми — призна Ейтан.
— Като израелски офицер и джентълмен ли?
Ейтан усети недоверчивото презрение. Премълча си.
— Как се казваш? — внезапно попита Жорж.
Ейтан инстинктивно помисли за лъжа, за фалшиво име. Беше автоматично, основата на обучението на един агент. Чу в главата си гласа на първия си инструктор. „Когато приключа с теб, ти даже няма да си спомняш истинското си име.“ Но въпреки всички рефлекси, без дори да разбере защо, той отговори като съвсем обикновен човек.
— Ейтан Екщайн — каза той.
— Хубаво име — усмихна се Жорж. — Ще свърши работа. Кажи ми, Ейтан. Имаш ли жена?
— Да. — Симона се появи пред очите на Екщайн.
— А имаш ли дете?
— Жена ми е бременна.
— Мазел тов49 — отвърна Жорж типично по израелски. — Нека Аллах пожелае да е момче.