— Мюнхенска полиция. С какво можем да ви помогнем?
Франси беше задъхана. Нямаше нужда от подканяне.
— Елате бързо, за Бога! Някой стреля по американците!
— Какво? Моля, госпожице, успокойте се.
— Американското генерално консулство на „Кьонигинщрасе“! Стрелят!
Тя затвори телефона. Ръцете й трепереха. Тръгна бавно на север. Там, в един гараж в Швабинг, я чакаше кола. Опитваше да си припомни каква точно кола.
В слушалката на Ханс-Дитер полицията направо полудя. Половината от колите смениха маршрута си и се насочиха към Английската градина. В отговор на исканията за изясняване, един капитан на „Етщрасе“ се включи и набързо съобщи, че охраната на американското консулство е потвърдила стрелбата и ако не искат второ „мюнхенско клане“, всички коли трябва веднага да се отправят нататък.
Но Ханс-Дитер все още се тревожеше силно за ръководителите на Групата си. Чрез подивелия радиотрафик той разбра, че някакъв си амбициозен лейтенант Хес от кола номер 96 все още се намира на позицията си на пресечката „Брюкнер“ и „Рьотлинген“. Хес се готвеше да арестува шофьора на един камион мерцедес, а после да изтегли блокиралото возило от пътя.
Шмид взе опасно решение. Той вдигна слушалката на третия черен телефон, натисна бутона за задържане на разговори и се включи в полицейската честота.
— Хес от номер 96! Забрави за дребните улични престъпления, идиот такъв! Тръгвай към американското консулство. Веднага!
Последва миг мълчание, а после предизвикателният глас на младия лейтенант звънна в слушалката на Шмид.
— Говори Хес от кола 96. Кой, по дяволите, се обажда?
— Говори Пергер, тъпа свиня такава! И ако искаш да си видиш отново семейството или да доживееш до пенсия, ще тръгнеш! ВЕДНАГА!
Доколкото Ханс-Дитер беше добре запознат, Пергер беше шеф на моторизираната полиция на Мюнхен. Освен това той се намираше в отпуска някъде из провинция Бавария, но дано сред объркването никой да не се сети веднага за този факт.
Лейтенант Хес се обади по радиото на останалите коли от своя конвой. Всички се изтеглиха от пресечката и се насочиха на запад към американското консулство.
Шмид се облегна и запали поредната цигара. Плешивата му глава се беше изпотила. Слава Богу, че германците не са загубили навика си да се подчиняват на заповеди.
На пресечката на „Брюкнер“ и „Рьотлинген“ Хари слезе от кабината на задавения си камион. Единственият официален представител тук беше ядосаният шофьор на линейката. Той стоеше пред колата, чиито червени лампи се въртяха като подлудели.
— Отивам само да се обадя в службата — извини му се Хари. — До пет минути те ще изпратят сервизен камион да ме изтегли.
— До пет минути моят пациент сигурно ще е вече мъртъв! — кресна му санитарят.
Хари само сви рамене и се отдалечи. „Да се надяваме, че пациентът ти вече е мъртъв“ — каза си той.
Хари пресече до малко магазинче за хранителни стоки с щанд за топли сандвичи. Петер го беше проверил предварително. Той помоли да използва тоалетната, отиде към вратата отзад, а после продължи покрай нея към задната част на магазина, откъдето излезе през вратата за доставка на стоки.
Пресече площад „Бохемервалд“ и седна в тъмнобежов фолксваген „Голф“. Щеше да откара колата в гаража си в Швабинг. Там щеше да хапне и да смени дрехите си с предварително приготвените в багажника. Също така щеше да смени регистрационните номера от такива на кола под наем с обикновени граждански номера, след което щеше да изчака цели дванадесет часа. Независимо от вида на престъплението, мюнхенската полиция не държи прегради за проверка на коли повече от дванадесет часа, за да не се пречи на движението.
А на следващата сутрин той щеше да предприеме дългото си пътуване към Берлин.
Екхард и Люкман разбраха, че са преследвани, но не знаеха от кого.
Вече бяха излезли на път номер 94, водещ към летището, и минаваха край голямото депо на метрото при Абстелбанхоф. Белият опел беше на около стотина метра зад тях, но ги настигаше. Екхард се извърна в седалката. Можеше да види двамата мъже в преследващата ги кола. Може и да бяха цивилни полицаи, но белите им лица имаха онзи квадратен, каменен вид на биячи от руското разузнаване. Пътникът седеше на задната седалка и като че ли държеше мобилен телефон. Това не беше добър знак. Обикновено убийците пътуват на задната седалка.
Ако онези са германци, Тони и Райнер ще трябва да им избягат или да се предадат. Със западногерманските власти не бива да има битки.
Кафявото ауди на Хаузер се носеше зад опела, но още беше блокирано от една кола, движеща се помежду им. Когато опелът започна да настига Райнер, Хаузер навлезе опасно в дясната лента, заобиколи цивилното си препятствие и се вмъкна зад белия „Кадет“.