— Благодаря — каза Ейтан. Нямаше претенции към детето. Искаше само то да се роди, да е здраво. Искаше сам той да е жив, за да го прегърне.
— Закълни се в живота на жена ти и на сина ти.
Ейтан се поколеба. Сега вече беше сериозно. Бяха отминали периода на играта, на борбата на воля, предателство и отмъщение. Вече не бяха кръвни врагове, които се опитват да се лъжат един друг. Сега бяха двама обикновени мъже от Левант, а да се закълнеш в живота на неродения си син…
— Ако остана жив — каза Ейтан, — кълна се в живота на моя син, че ще накарам да ти променят присъдата.
Фиатът заобиколи покрай склона на планината и Витлеем се появи от нощта като мираж от скъпоценности. Жълтите прозорци на къщите проблясваха през хладната мъгла, минаретата и черковните кули се издигаха като сталагмити на фона на заревото от нощни светлини.
— Ще ти помогна — каза Жорж, загледан в родния град на Исус. — Но като имам предвид шансовете ти да оживееш, май трябва да се подготвя да прекарам остатъка от дните си в затвора.
17.
Тел Авив
Същата нощ
Краката на Ети Данцигер бяха гладки като корема на агне. Удължените форми на поддържаните им мускули се издигаха над черните токчета на обувките към черната, еластична минипола, чийто подгъв заплашваше да наруши законите на приличието. Материята, пристегната около хълбоците и задника й, се мърдаше като кожа на хищник, когато пристъпваше, а ръцете й с току-що лакирани нокти се развяваха край бедрата като знамена. Широк кожен колан обгръщаше тънкия й кръст, а обкованият със сребро край падаше надолу от катарамата. Бялата й блуза без ръкави беше широка и не прилепваше към кожата й въпреки влажната, вечерна топлина. Но презрамките бяха тесни и тя беше без сутиен, а под двете разкопчани копчета извивката на гърдите й се загатваше, зърната издуваха плата.
Тя се движеше с лекотата и изправената стойка на тропическа птица. Русата й коса се извиваше в края на врата, сините очи блестяха под дългите тъмни мигли, устните й бяха поразтворени под яркото червило.
Не би могла да остане незабелязана, ако човек я погледне, пък даже и да не гледа в момента точно към нея.
Не всички глави по „Дизенгоф“ се обръщаха подире й, но за жена, която обикновено се стреми към анонимност, сега направо беше счупила собствения си рекорд. Тротоарите с кафенета бяха претъпкани. Ивици цигарен дим и кафеени пари се издигаха откъм ресторантите над размаханите ръце на собствениците и главите на посетителите. Между масите притичваха сервитьори като медицински сестри в интензивно отделение, докато нахални пръсти щракваха към тях за поръчки, а те жонглираха с препълнените си подноси напитки, чинии с пити, ориз, шашлик и наденички.
Групи млади войници, нетърпеливи да останат дълго на едно място, се разхождаха из тълпите, като потупваха прашните си автомати с надеждата, че някое момиче ще се смили и ще ги покани в леглото си. Защото кой знае какво ще им донесе утрото… Непознати спореха разгорещено за политика, хора махаха на познати да ги канят на масите си. В Тел Авив всеки познава всекиго.
Ети вървеше и се опитваше да не познае никого. Носеше жълта кожена чанта, висяща от дясното й рамо на дълга дръжка. Тя се удряше в бедрото й, пълна с всякакви джунджурии, характерни за красива жена, тръгнала на любовна среща: червило, грим, носни кърпички, тефтерче с адреси, молив, презерватив и 22-калиброва берета.
Всъщност тя търсеше един мъж. Образът му беше запечатан в ума й. Търсеше го. Но не го познаваше. От време на време забавяше ход, за да разгледа някоя витрина, да прочете подставено навън меню, да види реклама за филм. За да му даде време. Можеше да го открие сам, пиещ турско кафе в някое от стотиците маси пред кафенетата. Но в това общество беше по-вероятно той да я открие, ако тя реши да му кацне.
Ети спря до бяла дървена будка, за да си купи цигари.
Капитан Хайнц се намираше във водещата кола. Беше сиво пежо-такси и той седеше на задната седалка. Държеше голяма, петватова „Моторола“ до себе си. Тя беше снабдена с малък микрофон с бутон за включване, поставен върху яката му и свързан с дълъг кабел, за да не се налага да вдига подозрителната радиостанция към главата си. Той посегна и натисна бутона.
— Орел две, орел две, говори орел едно. Спирам за прикриване.
Професионалният шофьор на Хайнц веднага забави и избра будката за вестници като причина да спре до тротоара. Хайнц се примъкна към десния прозорец, докоснал с пръсти дулото на късия автомат „Галил“, който стискаше между коленете си.