Заради големия чадър пред кафенето можеше да вижда само краката на Ети и жълтата й чанта на около тридесет метра напред по тротоара. Когато тя спря да запали цигарата си, кибритената клечка изпусна струйка дим, след като я хвърли на тротоара. После краката й тръгнаха напред. Двама млади мъже минаха пеша край пежото. Носеха сини джинси и обикновени сандали. Онзи вляво имаше зелена раница, висяща на гърба му върху смачкана тениска. Косата му беше кестенява и къдрава с влажния и мазен вид след ден, прекаран на плажа. Другият носеше дълга риза върху панталоните. Косата му беше права и руса, падаща почти до раменете.
Хайнц погледна към отсрещната страна на булеварда. Покрай него мина един от градските автобуси, а след като отмина, той успя да забележи друга двойка, която се движеше доста напред, на около петдесет метра от мястото, където се намираше Ети. Момчето и момичето се бяха прегърнали и се препъваха като опиянени от бира и страст. Момчето обърна глава да погледне назад само за част от секундата. После се наведе, за да целуне вдигнатите към него устни на момичето.
Хайнц погледна в огледалото за обратно виждане на таксито. Двойките А и Б трябваше да минат покрай Ети, за да може триото В, което вече бързо пресичаше булеварда, да поеме дежурството. Те приличаха на трима млади войници от запаса с издраскани бойни обувки, а автоматите им М–16 бяха твърде зацапани, за да минат проверка дори и пред сляп старшина. Двама от войниците държаха бутилки бира, а тримата заедно непрекъснато се подпираха един в друг като за подкрепа. Смееха се и говореха високо, но без да привличат внимание. Спряха при група гимназистки до масичка на тротоара. Започнаха да ги закачат и момичетата се закикотиха, но единият от мъжете беше заел позицията си така, че да може да гледа тротоара напред.
Много добре. Хайнц се усмихна. Всички те бяха курсанти на „Специални операции“, но от най-напредналите и почти готови за работа в чужбина. Шестимата мъже и една жена вече бяха станали добри преследвачи и всеки от тях беше отличен стрелец.
Той отново натисна бутона на микрофона.
— Ябълка едно, ябълка едно, говори орел едно. Чуваш ли ме? Край.
Откъм кутията на моторолата се чу глас.
— Орел едно, говори ябълка едно. Разбрано. Чувам те. Край.
За помощника на Ицик Бен-Цион това беше прекрасна вечер. Най-после не седеше зад бюро. Наистина ръководеше операция на АМАН. А още по-сладкото беше, че към него имаше прикрепен и екип на ДСС. Трима от агентите на Шабак обикаляха в затворен микробус. Той ги държеше доста назад от основния екип като подкрепа. Четвъртият караше мотор „Веспа“.
В съответствие с инструкциите на Хайнц сега мотористът го задмина. Мъжът с бяла каска на главата маневрираше между колите. Когато продължи напред, Хайнц зърна приклада на пистолет под развяващата се риза.
Хайнц беше невероятно доволен, задето полковникът реши да се заеме с тази работа, хващайки бика за рогата. Беше се притеснил, че Бен-Цион може да разреши на Бени Баум и куцата му сянка да ръководят цялото представление. А така, докато Баум и Екщайн ровеха из делото на Камил с разузнавателни средства, Ицик Бен-Цион се насочваше към сърцевината на проблема.
Данцигер се беше съгласила да действа като примамка. Това изглеждаше смела и глупава постъпка от нейна страна, но Хайнц знаеше, че всъщност няма реална опасност. Той я държеше под пълно прикритие.
Що се отнася до оперативна история, Данцигер беше експерт по отношение на начина на действие на Камил. Беше го виждала отблизо в Европа и мислеше, че знае за какъв тип мъж да гледа. Но Бени Баум не беше единственият с приятели в МИ–6. Ицик Бен-Цион също имаше приятели в чуждите разузнавателни служби и беше стигнал до заключението, че Камил се изявява с лице, което много прилича на майора от израелската армия Рами Карера. Майорът продължаваше да е обявен за издирване от силите за вътрешна сигурност въпреки доклада на един полицай, който го бил видял близо до Йерусалим. Фактите бяха напълно скрити от израелската общественост, но Ицик набързо и пълно осведоми Ети Данцигер.
Хайнц нямаше търпение да нанесе удара.
Засега Ети беше стигнала доста на север, далеч от центъра „Дизенгоф“, където тълпите намаляха и атмосферата по тротоарите беше по-цивилна. По-скоро като в тихите кафенета по пролетен, парижки булевард. Тя се опитваше да излъчва чувство на самотност, като едновременно подсказва и възможност за запознанство. И макар да знаеше, че я следва антураж от телохранители, това никак не намаляваше напрежението й. Как й се искаше Ейтан да е с нея! Но от мига, когато той излезе от апартамента й, тя знаеше, че вече е невъзможно да се свърже с него. Не беше и опитвала.