Йезекил Хайнц караше кожата й да настръхва, но той винаги е имал подобен ефект върху нея. Всъщност цялата тази клопка я караше да трепери. Беше твърде спонтанна. Но тя искаше всичко да приключи и затова се беше хванала на предложението на Бен-Цион.
Вече почти цял час по улиците и още нищо не се е случило. Ако Камил я следеше, тя трябваше да му даде шанс. Малко по-напред по улицата кафенето „Стела“ й се стори подходящо. Няколко пръснати маси, чадърите прибрани за през нощта, романтични двойки приведени над млечни шейкове и пасти. Празна маса.
Тя седна и веднага запали нова цигара. Опитваше да не се оглежда, за да не се разсее, и затова загледа замислено минаващите коли. Един сервитьор взе поръчката й, а после донесе чаша нескафе. Тя не докосна вдигащата пара чаша. Боеше се, че ръката й трепери.
Опита да се отпусне, насилвайки се да се облегне на металния стол, да кръстоса крака и да поклати във въздуха черната си обувка. Вдигна менюто и го загледа, без да вижда. Пушеше.
Поне следенето беше „сляпо“. Тя не познаваше никого от онези, които я охраняваха. Така беше най-добре — за да не можеш несъзнателно да срещнеш погледа, да се вгледаш твърде за дълго в колегата си. Хората минаваха пред кафенето в двете посоки. Едно момиче на колело, възрастен мъж с куче, целуваща се двойка, бавно движещо се такси, двойка хипита от Европа. Всеки от тях би могъл да е от нейните хора. Или никой от тях. Хайнц сигурно е добре скрит. Тя не можеше да му се довери напълно, но се налагаше.
Над менюто й мина сянка и се задържа за момент. Ети вдигна поглед. На метър от нея беше застанал мъж. Виждаше само силуета му, осветен отзад от уличната лампа. Не гледаше право в нея, а като че ли по-скоро оглеждаше масите и си търсеше къде да седне. Светлината от лампата образуваше ореол около къдравата му коса и очертаваше широки рамене и кремав блейзър. Тъмният, моден, памучен панталон се спускаше върху меки кожени обувки. Ръкавите на блейзъра му бяха навити и откриваха мускулести ръце. Тя препрочете за пети път менюто.
— Може ли да седна? — Гласът му беше дълбок, мек и спокоен. Приятелски, но и с известна сдържаност.
Ети вдигна очи. Сега той стоеше точно пред нея. С една ръка в джоба на панталона, а другата сочеща празния стол до масата й. Дали е той? Трябваше да прецени точно. На пръв поглед отговаряше на общото описание. Ако обаче сбърка, нужният човек няма да се появи. Ако отхвърли пък истинския, той няма да опита да я приближи отново тази вечер.
— Моля — усмихна се Ети и посочи с глава към стола.
Когато той дръпна стола и се извърна да седне, лицето му се освети. Ети го гледаше с лека усмивка, залепена върху устните. Ръката й не трепереше, когато смукна от цигарата си. Само кракът й се заклати по-бързо във въздуха. Започна да се моли само блузата на гърдите й да не се издуе от ударите на сърцето и под мишниците й да не потече пот.
Челюстта му беше много силна и ъгловата. Завършваше с квадратна брада с намек за трапчинка в средата. Устните бяха плътни, изтеглени в усмивка, но не като нейната. Краищата им обаче бяха твърди и предизвикваха сенчести бръчки, които се издигаха покрай ноздрите към остър, агресивен нос. Очите му бяха големи и светли, макар че цветът им май беше лешников, което не отговаряше на описанието. Но Ети знаеше, че цветът на очите не означава нищо, тъй като може да се промени с помощта на леко оцветени контактни лещи. Дългите вежди бяха гъсти и червеникаворуси, както и гъстата, къдрава коса.
Но всъщност всичко това нямаше значение. Единственото, което значеше нещо беше късият, извит белег точно под дясното око, който се виждаше ясно под светлината на лампата като порязана с бръснач скула на манекен.
Ети загаси цигарата и се насили да заговори.
— Хубава вечер, нали? — Тя спусна дясната си ръка край тялото.
— И ти си хубаво момиче. — Ивритът му беше съвсем правилен, но в говора му имаше нещо изкуствено. Нямаше я изразителността и удължаването на гласните. Имаше нещо прикрито.
— Благодаря. — Би искала да се изчерви, но топлината и без това се надигаше към лицето й. Вдигна малката чанта върху скута си с ципа точно под края на масата. — Пушиш ли?
— Че кой не пуши? — Той се опитваше да бъде приятен, но усмивката му се смразяваше с всяка измината секунда. Беше се навел над масата, като че се готви да се нахвърли и да я разкъса всеки момент. Докато протегна едната си ръка за цигара, другата се отдръпна към тялото му.
— Кент? — Тя отвори чантата си и извади цигарите, докато оценяваше ъгъла, под който лежи приклада на беретата й. Дали Хайнц наблюдава? Дали хората му са готови? Не усещаше чуждо присъствие. Гърлото й пресъхна и тя вече дишаше задъхано.