— Става — отвърна той. Очите му бяха втренчени в ръцете й, докато чакаше да му предложи цигара. Сега усмивката му беше изчезнала и друго изражение помрачаваше лицето му. Изглеждаше като надигаща се, неудържима ярост.
Ети усети завладяващата я паника. Не можеше да я спре. Беше като оргазъм. Веднъж започнал, няма връщане назад. Къде, по дяволите, са те? Не го ли виждат? Намира се в Тел Авив, сред хиляди хора, но насаме със своя убиец. Сама с Амар Камил.
— Как се казваш? — Думите излязоха със задавен шепот от гърлото й, докато се бореше с пакета цигари.
— Името ми ли? — Гласът му сега беше подигравателен, тежък, с определено замъглени гласни. Типично арабски акцент. — Името ми не е важно. Но твоето име е Ети Данцигер.
Ети пусна цигарите и скочи от стола си като ударена от ток. Дясната й ръка бръкна в чантата, докато пръстите на терориста се вмъкнаха под собственото му сако.
Нахвърлиха се отгоре му като тайфун.
Някой извика. Един юмрук и ръка се увиха около врата му и той падна назад от стола си, когато русото хипи го дръпна, едновременно със сабления удар по ключицата. Появи се втори мъж, който се завъртя на един крак като балетист и ритна убиеца с петата на другия точно в слънчевия сплит. Столът изтрополи върху тротоара в мига, когато двигателят на една бяла веспа изрева и тя скочи върху тротоара откъм улицата. Шофьорът заби пети в тротоара, бутна настрани мотора и скочи с главата напред към сбилите се мъже. Трима войници пристигнаха със спринт по улицата, трезви като полицаи, насочили като копия автоматите си в купчината крещяща плът, докато хората от кафенето се разхвърчаха като ято изплашени гълъби.
До тротоара изпищяха спирачките на тъмен микробус. Страничната му врата се отвори и трима цивилни мъже с извадени пистолети скочиха веднага. Мигове по-късно цялата група възбудени мъже дърпаха пленника си към микробуса. След още десетина секунди всички бяха вътре. Вратата се затвори и микробусът тръгна бързо. Всичко утихна като при финала на магическо изпълнение на Московския цирк.
Тя остана там, трепереща сред вечерната топлина. Изглеждаше като ядосана, отмъстителна любовница. Тефтерчето беше паднало в краката й, двете й длани стискаха пистолета. Ако инстинктът за самосъхранение не беше затворил всички клапи на психиката й, тя би заплакала.
Когато усети ръката през рамото си, направо подскочи. Беше Хайнц. Той я притисна, опитвайки се да я изведе от мястото на сцената. Лицето му беше близо до нейното и той се хилеше като момче, което току-що е спасило приятелката си от училищна свада.
— Хайде, Ети. Свърши се.
Тя се огледа. Хората ги зяпаха. Някой й подаде тефтерчето и тя го прибра. Усещаше, че крачи върху разтрепераните си крака и се обляга на ръката на Хайнц. Чуваше шепот. Някой попита:
— Кой беше той?
— Банков крадец — отговори Хайнц през рамо. Още се хилеше.
На двадесетина метра нагоре по улицата беше паркирано сиво такси. Вървяха към него. Шофьорът държеше отворената врата. Отвътре се чуваха възбудени електронни гласове, идещи откъм радиостанцията.
— Хванахме го! — Хайнц я стисна за рамото. — Ти беше страхотна!
Тя не отговори. Усети, че се дърпа от него.
— Трябва да тръгваме — каза Хайнц. — Ще започнат разпита без нас.
Ети спря, когато стигнаха до пежото. Да, свърши се. Беше изиграла ролята си и сега вече не й пукаше какво ще стане по-нататък. Нямаше нужда да участва в разследването и мръсотията, която ще изскочи от него. Искаше само Ейтан, а точно него не можеше да има.
— Хайнц. — Тя сложи длан върху челото си. — Няма да дойда. Искам да пийна нещо.
Той я изгледа и се усмихна сухо.
— Аз трябва да съм там. Не могат да се оправят без мен.
Тя осъзна, че той е взел думите й като покана. Едва не се изсмя, но успя да изобрази нещо като разочарование.
— Е, обаче сигурно ще се оправят без мен — каза тя и докосна ръката му. — Имам нужда да се успокоя.
Хайнц сви рамене. Посегна и взе пистолета й.
— Ами ти май ще вземеш да се напиеш. По-добре да ти взема това. — Той прибра беретата в джоба си. — Ще ти го върна утре, става ли?
Тя вдигна ръце.
— Разбира се.
— На обяд?
— Става. — Тя отстъпи.
Хайнц й смигна, махна с ръка и се вмъкна в колата.
— Давай! — извика на шофьора и таксито се откъсна от тротоара.
Ети се разхожда дълго време. Вървеше без посока и без определена цел, но с всяка стъпка стойката й се променяше. Раменете се отпуснаха, мускулите се затоплиха и вечерният въздух започна да прониква в порите й. Още чувстваше напрежение, но докато се отдалечаваше от мястото на „клопката“, то започна да намалява. За пръв път от седмици насам се чувстваше свободна, далеч от оковите на ужаса.