— Четеш твърде много фантастика.
— Никога не чета фантастика — викна му Баум.
— Не е задължително да е бомба — каза Ейтан. — Вероятно е някакво преносимо оръжие. Може би „Саджър“. Нещо малко, но просто, което не е много скъпо.
— Тогава коя е мишената? — Бени стегна връвта на пижамата, докато коремът му преля отгоре. Размаха ръце, стана и започна да обикаля в кръг. — Коя е мишената? Кола? Не може да е сграда. Няма достатъчна мощност. Самолет? Може би оръжието е „Стрела“, обаче те не се разглобяват добре. Каква, по дяволите, е мишената? — Той започна да разтрива голямата си плешива глава.
— Мисля, че ти вече го каза. — Ейтан стоеше неподвижно и пушеше.
— Какво съм казал?
— Кола. Самолет.
— Това не означава нищо.
— Освен ако в него не пътува някой.
— Кой?
— Бени, Жорж мисли, че операция „Тримата царе“ е предназначена само за една-единствена цел — каза Ейтан. — Убийство на държавен глава.
Баум спря неподвижно. Погледна Екщайн. После изрева:
— Маааяааа! — Някъде отгоре чифт тежки крака удариха пода и през тавана се чу заглушен отговор. — Донеси ми дрехите! — изрева отново Баум, докато вървеше към телефона, поставен в ъгъла върху дървена масичка.
Апаратът беше странно модерен за европейския вкус на Баум. Кодиран „Тадиран“. Той бързо набра номера на нощния дежурен в Държавната служба за сигурност.
— Дай ми Ури Бадаш — заповяда той. — Тогава го намери и го свържи с мен! Обажда се майор Бени Баум.
Бени зачака. Обърна се към Ейтан, щракна с пръсти и отвори ръка, за да хване пакета с цигари и кибрита. Наклони голямата си глава към рамото, за да задържи слушалката, докато запали.
— Сигурен ли си в това, Ейтан? — Погледът му гореше като на Великия инквизитор.
— Разбира се, че не — отговори Ейтан.
— Хммм — изсумтя Бени. Беше просто за проверка на обективното мислене. Ако някой агент каже, че е сто процента сигурен, операцията винаги се спира за преразглеждане. Ейтан явно не беше загубил обективния си начин на мислене.
— Той може да те е блъфирал — каза Бени, имайки предвид Масуд. — Да си остави коз.
— Твърде е възможно — съгласи се Ейтан. — Но не мисля, че е така.
Баум сложи пръст върху устните си, когато някой заговори по телефона. Гласът беше ясен, като че ли сложният „Тадиран“ не притежаваше всички заглушители, използвани за обезопасяване на разговорите.
— Бадаш? — попита Бени. — Баум е. Слушай, Ейтан е пречупил затворника… Да, Ейтан. Не, не се е наложило да го наранява. — Баум вдигна очи към тавана. — Слушай сега. Мисля, че сме в състояние на тревога.
Бени започна бързо да обяснява за тримата царе, неизвестното оръжие и потенциалните мишени. Двамата с Бадаш бяха съгласни, че човек като Камил няма да бъде пожертван за някой по-незначителен от държавен глава. Бадаш каза, че министърът на външните работи в момента е на път за Лондон. Министърът на отбраната е във Вашингтон.
Министър-председателят си беше в Йерусалим и не му предстояха някакви пътувания.
Говориха още минута, докато накрая Бадаш се съгласи да обяви обща и пълна тревога. Той затвори, за да започне да издава заповедите си. Баум остави слушалката.
— Бадаш казва, че трябва да приемем, че мишената е министър-председателят — каза Баум. Мая се появи с панталони, риза, бельо, чорапи и обувки, подредени на идеална купчина в протегнатите й ръце. Баум й се усмихна леко и започна да се облича. Докато говореше, жена му остана с неподвижно изражение на лицето като глух камериер. — Той е почти сигурен, че може да го накара да отложи всичките си публични изяви през следващите десет дни. С изключение на една. Утре вечер има клетва на елитните войски пред Западната стена. Бадаш казва, че няма начин министър-председателят да отложи речта си пред тях.
— Защо не, дявол да го вземе? — възкликна Ейтан. Усети, че го обзема ужасна паника, подплатена с ярост. Беше направил всичко възможно — решил ребуса, разгадал кодовете, доказал причините, вдигнал тревога. Все едно да го държат отговорен за действията на Амар Камил, без да му дадат възможност да ги предотврати. Отчаяно му се искаше сега да се дръпне настрани и само да гледа как шефовете ще се справят. Но дори и министър-председателят нямаше да му даде мира. — Този откачен дребосък не трябва да бъде там — избухна той. — Може да изпрати началника на Генералния щаб или Шарон, или някой друг проклет герой, за Бога! Може поне веднъж да си остане вкъщи, дявол да го вземе!
Баум вдигна ципа на панталона си, целуна жена си и се наведе да си върже обувките.
— Не, не може — каза той, като гледаше нагоре към Екщайн. — Внукът му е новобранец в парашутния десантен корпус. Той е едно от момчетата, които ще дават клетва.