Ейтан се плесна по челото.
— Няма начин! — изстена той.
Кодираният телефон звънна с електронно бръмчене. Баум грабна слушалката.
— На телефона — каза той.
Слуша известно време, като пошепна към Екщайн:
— Очко е. — После се обърна към слушалката. — Добре, ще бъда там след десет минути.
— Какво има? — попита Ейтан.
— Не знам — отговори му Баум. — Обаче е много възбуден. А когато Очко е възбуден… — Той взе пистолета си от масичката и го прибра в кобура на кръста си. — Да вървим.
— Не, чакай, Бени. Аз не мога. — Ейтан внезапно придоби ужасно разтревожен вид. — Симона. Тя сигурно е полудяла.
Бени спря при вратата.
— Обади й се.
— Да й се обадя? — възкликна Ейтан. — Та навън вилнее някакъв откачен маниак!
Баум се замисли за миг. После се върна към телефона и се обади на отдела по охрана в Управлението. Свърза се с охраната на АМАН и заповяда веднага да изпратят двама въоръжени мъже в апартамента на Ейтан.
— В нея е пистолетът ми — напомни му Ейтан.
— И гледайте да са хора, които тя познава — нареди по телефона Баум. — Иначе ще ги застреля през вратата.
Баум затвори и тръгна да излиза, но Екщайн беше като замръзнал към пода. Лицето му беше изпито и скръбно.
— Сега пък какво? — попита Бени.
— Трябва да говоря с нея — отвърна Ейтан.
Баум го изгледа. После кимна с глава към Мая и тръгна.
— Ще те изчакам в колата.
Мая докосна Ейтан по ръката и се качи горе, а Бени излезе от къщата.
Ейтан погледна телефона. Посегна към него, поколеба се, но после вдигна слушалката. Искаше да си иде у дома. Искаше да е при нея, да заключи вратите и прозорците, да се вмъкне в леглото и да се завие презглава. Да изчезне и да се събуди като друг човек, в друг живот, на светлинни години оттук.
— Шалом, скъпа — прошепна той, когато Симона вдигна.
Тя плачеше, разтревожена до полудяване заради него. Опита се да я успокои колкото може, разтърсван от чувство за вина. Боеше се за нея и здравето на нероденото им дете, ако този кошмар не свърши скоро. Обеща й, че след няколко дни всичко ще свърши и те ще отидат на почивка. Ще отидат в Ейлат. Ще плуват, ще ядат, ще се любят и ще лежат мълчаливо под слънцето.
Тя не отговори.
Той й каза за двамата охранители, които ще пристигнат скоро и тя ще бъде в безопасност. Те ще я пазят.
— А кой ще пази теб, Ейтан? — прошепна тя през сълзи.
На този въпрос не можеше да отговори. Или поне не така, че да отстрани страховете й.
— Обичам те — прошепна той. Но тя вече беше затворила.
В „Специални операции“ дежуреше нощната охрана. Както в повечето институции, държавни учреждения и частни фирми, и тук това беше трудна работа. Но когато човек е нов, трябва да изтърпи изпитанието на неприятните задължения.
Така че дневната охрана беше заменена от младежи с изправена стойка, наскоро вербувани в АМАН, които проверяваха всяка подробност на личните карти, препроверяваха пропуските и ги сравняваха с данните в компютъра. На Ейтан и Бени им отне ужасно много време, докато минат през главния вход, а недоволството им се повиши още повече от увереността, че са повикани отново заради някоя егоистична прищявка на Бен-Цион.
Когато стигнаха площадката на втория етаж, Ейтан се изненада, когато видя, че постът там е зает от Мошико. Младежът изглеждаше изнурен, сплел пръсти върху бюрото с потъмнели от умора очи и разрошена коса от непрекъснатото приглаждане с пръсти.
— Какво се е случило? — попита Ейтан, докато показваше пропуска си. — Мислех, че вече са те повишили в дневна охрана.
— Бях — отвърна недоволно Мошико. — Докато ти не изчезна на онези двама идиоти при Талпиот.
— Ама ти изобщо не беше с тях.
— Това каза и полковникът. Трябвало да бъда.
— Ама той не те е изпратил.
Мошико се усмихна леко.
— Ти за логика ли говориш, Ейтан? Или за Бен-Цион?
Ейтан потупа младежа по рамото.
— Извинявай, Мошико.
— Май докато ти си тук, аз все ще съм прецаканият.
— Опитвам се да напусна, повярвай ми — каза Ейтан с такъв тон, като че говореше за оставяне на цигарите.
— Предполагам, че командирът иска да ни види — каза Баум.
— Няма го — отговори Мошико. — Нито пък Хайнц. Пък и никой друг всъщност.
Някакво движение откъм тъмния коридор привлече вниманието на Ейтан и той погледна нататък. Очко беше застанал пред „Комуникации“ и им махаше като луд.
Баум и Екщайн побързаха към дребната плешива фигура. С изключение на тракането на телексите и шифровъчните машини етажът беше празен и тих.