— Кои са? — попита Райнер, докато местеше погледа си от огледалото за обратно виждане към пътя отпред. Той внимаваше да мине през следващото отклонение, без да направи някоя катастрофа. Движението на коли към летището стана по-оживено.
Екхард съвсем се разтревожи, когато с периферното си зрение зърна някакви цветни светлини, идещи откъм юг. Отново се извърна в седалката и видя три полицейски коли, които се приближаваха по страничното шосе откъм депото. Явно бързаха.
— Не знам кои, по дяволите, са те, но използват радиотелефон и не се обаждат на майка ми.
Тогава българите ги настигнаха.
— Ето ги, че идат — изсъска Райнер. И неговият крак беше натиснал газта до ламарината, но това не помогна. — Кажи на Петер, че отсега нататък искам да ми осигурява проклети мерцедеси.
Опелът се втурна по празната дясна лента и започна да се уголемява. Сега Екхард можеше да види, че задните му прозорци са отворени.
— Имаш ли някакъв план? — попита той пресипнало.
— Не, но ще направя нещо.
Опелът се изравни и Екхард видя две месести ръце, които държаха грозен предмет.
— „Скорпион“! — изкрещя той.
Райнер натисна внезапно спирачката в мига когато автоматът затрака. Опелът профуча напред и стрелецът трябваше да се извърне бързо и опасно, но редицата деветмилиметрови куршуми проби ниско дясната страна на фиестата. Първите три куршума се забиха в десния крак и коляното на Екхард. Той изкрещя, а в това време четвърти куршум разби страничното стъкло на Райнер, който дръпна глава назад.
Райнер веднага натисна здраво газта, изви кормилото силно вляво и почти обърса мантинелата, като се промъкна пред носа на опела, преди онези да успеят да стрелят отново.
Петер Хаузер видя всичко и като ефективно подкрепление изобщо не се поколеба. Шофьорът на опела беше натиснал спирачките и задницата на колата му се извъртя вдясно, давайки на Хаузер идеалната възможност. Петер натисна газта, прицели се в лявата предна гума и натисна спирачката само веднъж преди удара, за да извие предницата си с бронята вдясно. Блъсна се в българите с осемдесет километра в час.
Ударът не беше достатъчен, за да ги отклони. Затова той продължи да бута белия опел надясно, докато го блъсна в металния стълб за осветление встрани на шосето.
После Петер изправи колата си. Поклати глава. Нещо капеше в лявото му око и той го избърса с ръкавицата. Не се беше сетил да закопчае предпазния си колан и сега погледна волана. Той беше деформиран. „Ега ти шофьора“ — помисли той и се усмихна. Двигателят продължаваше да работи. Ето заради това обичаше германските коли.
Погледна в огледалото назад. Три полицейски коли. Погледна напред. Люкман вече почти не се виждаше. Петер нямаше да се измъкне, но поне трябваше да се увери, че Райнер и Тони са успели.
Напред вляво имаше пътен знак, показващ, че по шосето се извършва ремонт. Мантинелата беше свалена и по средата на пътя стояха няколко камиона и булдозери, които събираха сняг по покривите си. Хаузер завъртя кормилото, хвърли се лудо пред насрещното движение и се насочи на юг, обратно към Мюнхен, сред какофонията на клаксоните.
Полицията послушно го последва.
Ханс-Дитер и Ети чуха по радиото разговорите за силния полицейски конвой, който подгони Петер Хаузер. Те слушаха безпомощно как го настигат на юг от кръговото движение с отклонение към Инсбрук, а после го следват по Е 77 и на запад към гората Перлахер. От тревожните разговори на преследвачите те си представяха бесния му завой. Не знаеха защо го е направил, но бяха сигурни, че Петер Хаузер е имал сериозни причини да го стори. Гласовете на германските полицаи бяха възбудени от убийствената гонитба.
— Говори две-девет. Той току-що се вмъкна право между дърветата.
— Четиридесет и седем, насочи хората си на север.
— Говори „Етщрасе“. Не го изпускайте!
— Две-седем. Той излезе от колата. Хвърля нещо.
— Какво става, две-седем?
— Шест-две. Той е в гората!
— Не го изпускайте, шест-две! Иначе ще трябва да я претърсваме цяла нощ, проклета да е!
Ханс-Дитер нямаше време да се отчайва, защото по полицейската честота се чу нещо друго. По-лошо.
Кръвта на Тони Екхард се събираше на локва върху пода на колата. Не можеше да се мръдне и не посмя да пипне крака си, нито да направи импровизиран турникет.
Райнер се беше пресегнал назад към раницата си и я дръпна на предната седалка. С едната си ръка измъкна електрическа самобръсначка и свали капачката й, като я удари по таблото. Дръпна дясното копче на радиото на колата и включи шнура на самобръсначката в показалия се контакт. Това беше последната им възможност. Той заговори в микрофона, като се включи направо в полицейската честота.