Стигнаха до Очко и той им направи знак да го следват. Изчезна в празния офис като джудже от приказките.
— Какво става, дяволите го взели, Очко? — попита Баум, щом тримата останаха насаме.
— Хванахме го — изстреля бързо Очко. Не можеше да мълчи повече.
Ейтан остана като закован. Само гледаше дребния аналитик, който пристъпваше нетърпеливо от крак на крак.
— Какво каза? — попита Бени и се наведе към него с ръка на ухото, като че е глух.
— Хванахме го! Хванахме Амар Камил!
— Къде? — зяпна Ейтан. Не вярваше на ушите си. — Как? — Отчаяно му се искаше да повярва. — Къде е той? — Сграбчи Очко за ръката, без да съзнава какво прави.
— Хванали са го в Тел Авив тази нощ на улицата — заговори бързо Очко, уплашен, че Ейтан ще го удуши, ако не каже всичко достатъчно бързо. — Ицик направи клопката заедно с Хайнц. Използваха Ети Данцигер като примамка и го хванаха.
— Къде? — стисна Бени другата ръка на Очко. — Къде е той, Очко?
— В Главния щаб! — Очко беше стиснал очи от болка и се опитваше да издърпа ръцете си. — Започват разпит!
Внезапно млъкна и отвори очи. Ръцете го боляха, но вече беше сам, вратата се тръшна, а стъпките на Баум и Екщайн заглъхваха по коридора.
Очко отстъпи назад и седна на един стол.
— Трябва да си намеря друга работа — въздъхна той.
Около портата „Виктор“ никога не ставаше тъмно. Като главен вход към „Кирия“ — Командването на Генералния щаб на Израелската армия, — тук винаги минаваха коли и хора през широките, плъзгащи се, тежки метални порти, които се намират малко встрани от улица „Каплан“ в Тел Авив. Самият Генерален щаб не представляваше една сграда, а множество улици и сгради, построени върху доста декари площ, оградена с телена мрежа.
Кирия винаги напомняше на Ейтан заден двор на киностудио в Холивуд, защото тук нищо не беше еднакво и атмосферата се менеше радикално от блок в блок. Имаше сгради с всякакви големини, форми и от различни исторически периоди. Каменни турски вили, ръждиви британски бараки, ниски, дървени къщи от американски тип и високи комуникационни кули от стъкло и стомана. Военни коли от всички родове войски едва се разминаваха по тесните улички, а по тротоарите стояха паркирани цивилни автомобили с черните регистрационни номера на ИА. Мъже и жени бързаха насам-натам, облечени в бежовите униформи на военновъздушните сили, мръсни парашутистки блузи на десантни войски или белите дрехи на военноморските сили. На всеки ъгъл имаше претъпкани барчета и кафенета.
Всички висши служители имаха кабинети и апартаменти тук, включително министър-председателят, началникът на Генералния щаб и министърът на отбраната. Тъй като оттук се ръководят действията при сериозни конфликти, голяма част от комплекса беше подземна, разположена в метални пещери. Всички големи клонове на разузнаванията използваха наети сгради за съвещания, планиране на действията, наблюдения по въпросите на сигурността и разследвания от голямо значение за страната.
Баум и Екщайн пристигнаха за по-малко от четиридесет минути от Йерусалим. Щом минаха през портата „Виктор“, те подкараха направо надолу по хълма и вдясно към тежкия замък в стил „Тюдор“, където се намираше кабинетът на министър-председателя в Тел Авив. Паркираха до ниските, незабележими, преносими бараки на АМАН, които обикновено се използваха за интервюта и проверка с детектор на лъжата на новите вербувани за работа, на напускащите агенти и понякога на заподозрени в шпионаж.
Идвайки от тъмното, те присвиха очи пред ослепително белите стени, които явно скоро бяха боядисвани. Главното фоайе на сграда номер 17 беше пълно със служители на АМАН. Униформени офицери и хора в измачкани цивилни дрехи се трупаха, разговаряха възбудено, пиеха кафе и гасяха цигари по пода. Приличаше на спешно отделение, където току-що е донесено тялото на известна личност. Липсваха само телевизионните камери и светкавиците на фотоапарати.
— Екщайн, Ейтан — каза той и показа пропуска си на въоръжен сержант, който препречваше достъпа до двойната врата.
— Баум. Майор — показа своя пропуск над рамото на Ейтан и Бени. Сержантът отвори едно от крилата, провря глава и повтори имената като иконом на бал в дворец. После измъкна глава и ги пусна да минат.
Влязоха в малка заседателна зала. Зад подредените маси и столове имаше свободни места за сядане с лице към голямо, метално бюро, намиращо се в дъното под гигантско пано от огледално стъкло. Обикновено над прозореца за наблюдение висеше голяма карта, освен по време на упражненията за разпит, когато в залата седяха обучаваните и наблюдаваха мълчаливо процедурата в другата стая и слушаха разговора със слушалки като дипломати в Общото събрание на ООН.