Залата за съвещания беше почти тъмна, осветена само от настолните лампи. По столовете нямаше никой, тъй като всички присъстващи се бяха събрали до стъкления панел и надничаха в стаята за разпити.
В центъра на групата стоеше Ицик Бен-Цион, стърчащ над всички останали. Беше вдигнал единия си крак върху стол, но възбудата му личеше по нехарактерните движения на ръцете. Останалите мъже, около десетина на брой, бяха висши офицери от различни управления. Всички носеха цивилни дрехи с изключение на един — нисък, мускулест генерал, който беше заместник началник щаб на ИА. Хайнц също беше тук и се разхождаше напред-назад, като от време на време се вдигаше на пръсти, да надникне над главите на останалите. После продължаваше да ходи, като се усмихваше на себе си с огромно самодоволство.
Когато Баум и Екщайн се приближиха, Ейтан стисна Бени за рамото. Стисна силно, за да се задържи сам, но усети как и Баум се напряга от очакване. Ейтан усещаше сърцето си в гърлото, тупащо в основата на сухия му език. Нямаше значение кой е хванал Камил и яростта му от това, че бяха рискували живота на Ети, също беше отминала, защото, ако това, което очакваше да види всеки момент, е реално, нищо друго нямаше да има значение. Най-после ще се сложи край. Най-после.
Той залитна напред през облак цигарен дим и се промъкна до групата възбудени мъже. Бен-Цион усети присъствието му и извърна глава, погледна бегло към Ейтан и Бени и отново се обърна към прозореца, без да каже дума. Хайнц също обърна глава, като хвърли към Ейтан нахално триумфиращ поглед и вдигна палец към пленения звяр от другата страна.
Очите на Ейтан се разшириха.
Малката стая за разпити беше ярко осветена като операционна. По снежнобелите й стени нямаше и драскотина. В средата имаше закрепен към пода метален стол. Двама млади мъже стояха зад облегалката, облегнати върху стените на стаята със скръстени пред мускулестите си гърди яки ръце. Мълчаха.
В стола имаше седнал мъж. Краката му бяха оковани към краката на стола, а ръцете към страничните облегалки.
Главата на Ейтан се протегна напред. Изпъна вратните си мускули, а вените пулсираха по врата му.
Затворникът беше висок. Личеше си, макар да беше седнал. Седеше изправен. Беше добре облечен в европейски дрехи. Сакото му беше скъсано на рамото. Около главата му имаше корона от къдрава, червеникаворуса коса. Да. Челюстта му беше квадратна, носът прав и не съвсем семитски. Да.
Ейтан присви очи.
Да, имаше го и белега, червеникава дъга под дясното око. Веждите бяха плътни и светли.
Но беше трудно да се види истинският цвят на очите.
Пред прозореца внезапно премина мъж. Ейтан не го беше видял досега, тъй като стоеше встрани. Той беше дребен, добре сложен, с къса руса коса и студени сини очи. Беше облечен в сини джинси, бяла риза и с празен кобур на кръста. Ейтан го позна. Беше един агент ветеран на име Мори. Много пъти награждаван като боец, той често биваше наеман от Мосад и АМАН. Специалността му беше психологически разпит. Говореше се, че Мори може да накара разпитвания да издаде и собствената си майка, без да го докосва. Често по време на тренировъчни разпити новобранци са се напикавали при него.
Върху стената на заседателната зала имаше малък говорител и внезапно от него се чу шепота на Мори на арабски.
— Повтори, ако обичаш — говореше той, докато се разхождаше. — Как се казваш?
Ейтан заби очи в затворника. Искаше да чуе гласа му, който да потвърди реалността на събитието. Независимо какво ще каже онзи.
Но затворникът не каза нищо. Даже не се помръдна. Не мигна. Гледаше право напред и само ноздрите му трептяха.
Тогава нещо щракна в ума на Ейтан. Нещо, което го накара да заклати глава. Бавно, назад-напред. Нещо не беше наред. Да, затворникът имаше всички физически белези, точните цветове. Косата. Белегът. Но освен това в погледа му имаше нещо, което Амар Камил никога, абсолютно никога не би показал.
Този мъж изглеждаше изплашен.
И тези очи…
— Не! — изръмжа Ейтан. Той откъсна поглед от прозореца и се дръпна от групата. Тръгна да излиза от залата, като се спъна в един стол и не обърна внимание на изтропването му върху пода.
— Ейтан — извика го Баум.
— Нещо не е наред — каза Ейтан, докато буташе двойната врата. Разблъска групата мъже в коридора, без да чува недоволните възклицания зад гърба си. Зави наляво, после мина по коридора, отново сви вляво, докато намери неозначената, поставена навътре в стената врата към стаята за разпити.
Натисна дръжката и влезе, без да обръща внимание на изненаданата реакция на Мори, когато се насочи бързо към стола със затворника. Видя как главата му се обърна. Онзи се опитваше да види какво се приближава към него, но Ейтан виждаше само червеникаворусата коса.