Усети две длани върху рамената си. Силата, противопоставила се на замаяната му слабост, го спря.
— Пусни мен, Ейтан — прошепна Бени.
Баум мина край него и влезе в спалнята. Ейтан се насили да остане прав, но тялото му се тресеше от глава до пети. Пръстите му бяха вдървени и студени като лед, докато наблюдаваше внимателните и нежни движения на Баум. Едрият майор влезе на пръсти в тъмнината и се наведе мълчаливо над леглото. Ръцете му се движеха над леките сенки на окървавената и издраскана кожа. Той погледна още веднъж, а после вдигна кувертюрата само с пръсти и нежно закри тленната обвивка на спомена.
Баум излезе. Беше блед и устните му трепереха. Приближи се, застана пред Ейтан и го погледна в очите. Не каза нищо, но постави ръка върху рамото на своя капитан, а после го прегърна и отведе настрани.
Ейтан движеше краката си, а очите му блуждаеха по разрухата в стаята. Усещаше мълчаливото присъствие на много други, но не ги виждаше.
По пода се извиваше следа от кръв откъм спалнята, през локвата смесен алкохол към входната врата.
От събралите се опечалени само Ейтан беше спал някога с Ети Данцигер и само той знаеше, че тя винаги държи къс войнишки нож под матрака си.
Поне беше ранила убиеца си.
Бяха стигнали почти в коридора, когато Ейтан внезапно спря. Обърна се и се върна бързо в апартамента. Баум го последва, разтревожен, че Ейтан импулсивно ще влезе в ужасната стая, преди някой да успее да го спре.
Но той не тръгна към спалнята. Наведе се към белия европейски телефон на Ети.
С разтреперани ръце едва успя да вдигне слушалката. Стегна се и опита да си спомни собствения си домашен номер в Йерусалим.
Телефонът звъня седем пъти. Той чакаше Симона да вдигне слушалката.
Сигналът се чу още седем пъти.
Никой не отговори.
19.
Йерусалим
Последният ден на Рамадана
„Домът на войника“ в Йерусалим естествено не приличаше на грандхотел „Хаят“. Ако се наложеше на Международната комисия на туристическите агенции да оцени това заведение по скалата от една до пет звезди, то трябваше да се появи като прашен, негостоприемен метеор в някоя забравена галактика от младежки пансиони и пътни станции на шерпи. Стаите бяха голи със студени плочи по пода, издраскани гардероби, ниски железни легла и тънки сплъстени дюшеци. Нямаше бюра, телевизори или телефони. Баните бяха общи, с редици метални прегради за душове, тоалетни без капаци и дълги като ясли мивки, с голи водопроводни тръби, от които се подаваха единични кранове. Всеки трябва да си носи собствено огледало, пешкир и сапун. Столът беше скромен, с три хранения на ден, сервирани като в кибуц в огромното помещение с дървени маси и пластмасови столове. Но всеки можеше да си вземе храна колкото поиска. Пикола ли? Всеки да си носи багажа и пушката сам. Обслужване по стаите? Ако искаш нещо, можеш да си го купиш от магазина на улицата.
Единственото хубаво нещо в „Дома на войника“ е цената. Престоят и храната тук са безплатни.
Такива домове на войника има във всеки по-голям град на Израел. Те се управляват и субсидират от Израелската войнишка асоциация и изморените войници на път към назначенията си са доволни, че ги има, и благодарни, че израелците показват уважението си към тях с дела, а не с похвали. Понякога цели роти войници пристигат тук за почивка и възстановяване. След бойно дежурство в Южен Ливан това е като платена отпуска на Ривиерата.
За управлението по логистика на военното разузнаване второто предимство на тези „домове“ беше, че те могат да бъдат принудително опразвани. Така беше днес. Всички гости и персоналът бяха поканени да се преместят. Протестите на изморените войници бързо затихнаха, когато се появиха камионите, за да ги откарат в другия край на града в хотел „Рамада“, чийто собственик беше повече от щастлив, че армията ще му плати за запълнените празни стаи, останали поради намаления трафик на туристи в края на сезона.
Полковник Бен-Цион спокойно можеше да проведе съвещанието си в Министерство на отбраната или в лагера „Снелер“, че даже и в старото филмово студио в Бейт Агрон. Но той твърдеше, че никоя от тези сгради не е напълно сигурна, че мисията му е ултрасекретна, а там няма начин да забрани на някой любопитен зяпач да се провре. Трябваше му напълно отцепена сграда, в която няма никой друг освен поканените от него. Изглежда, най-доброто разрешение беше да се превземе „Домът на войника“. Освен всичко останало това беше и театрален жест — решение на император.
През цялата утрин по дългата извита балюстрада на улица „Бен-Цион“ пристигаха държавни коли и тихо оставяха пътниците си, а после паркираха до голямата каменна пирамида, построена в памет на загиналите за защитата на Йерусалим. На шофьорите беше разпоредено да пушат зад воланите си, за да не привличат вниманието, като се събират на групи. При всеки от входовете на триетажната сграда от йерусалимски камък стояха на пост по двама цивилни служители на ДСС.