„Поканените гости“ бяха мъже и жени от различни служби, всички внимателно подбрани заради таланта и дискретността си. Хората на Мосад, АМАН, Шабак и Националната полиция пристигаха в цивилно облекло. Офицерите от корпуса на парашутните десантни войски, флота и военновъздушните сили се появиха в ежедневните си униформи, които почти не се различават от бойните на войската.
Ейтан беше успял да открадне няколко часа сън в една от празните стаи. Разумът не му позволяваше да заспи, но тялото му се предаде и Баум буквално трябваше да го отнесе в сградата. Сега, след четири чаши турско кафе и сандвич с яйца, той стоеше заедно с Бени в празния коридор, малко встрани от голямата двойна врата, водеща към голяма аудитория. Залата с триста места беше най-новата придобивка на „Дома на войника“. Тапицираните столове бяха подредени амфитеатрално като в киносалон и се издигаха пред широка, дървена естрада. Обикновено беше заета за военни и исторически лекции от корпуса за обучение. Но днес щяха да я използват в усилието си да предотвратят една катастрофа.
Екщайн и Баум пушеха цигарите си и наблюдаваха офицерите, които влизаха в залата. Много се познаваха, ръкуваха се, питаха се дали няма да слушат поредната досадна лекция от някое изкопаемо на военната общност. Имаха основание да се съмняват в нещо подобно, защото заповедта за събирането не споменаваше естеството на работата, а само мястото и времето.
От друга страна, за Ейтан това беше като първата публична поява на политик, който всъщност изобщо не е искал да бъде избран. Макар и допуснал грешки на всяка стъпка по отношение на Амар Камил и целите му, Ицик Бен-Цион не беше изгубил своя макиавелиански стил. Сега беше стоварил цялата операция в скута на Ейтан. Изтръпнал от последните събития, Ейтан чувстваше тежестта на отговорността си, но не се засегна от жестокостта на Бен-Цион, който му прехвърли задълженията си. Сега поне можеше да мисли ясно, без да се тревожи за своите другари или любими същества. Всички те бяха или мъртви или под желязна охрана.
— Мислиш ли, че тя наистина е в безопасност? — попита за пореден път Ейтан, докато се взираше по дължината на коридора. Наблюдаваше Дани Романо, който мина през двойната врата на главния вход, следван от Очко, който подтичваше подире му като непослушно дете.
— Разбира се, че е в безопасност — отвърна Бени. — Ицик сега е толкова уплашен, че вероятно я е изпратил с хеликоптер в Димона51 и я е затворил в склада при бомбите.
— Това ми звучи успокоително — съгласи се Ейтан.
Почти полудели от тревога, той и Бени се бяха върнали от Тел Авив в Йерусалим и в апартамента на Ейтан. При пристигането им едва не се изпозастреляха с хората от охраната. После набързо им обясниха, че когато разбрал ужасната си грешка по отношение на Ети и маскираната като Камил примамка, Бен-Цион изпратил екип направо от Кирия, за да вземат Симона и да я отведат от апартамента на Екщайн в непробиваема като крепост тайна квартира. Опитал се да накара да вземат и жената на Баум. Но нещастните агенти, назначени за тази рискована мисия, получили яки рани и синини, преди да се съгласят с отказа на „домакинята“. За голямо удоволствие на Баум.
Ясно беше, че Ейтан не е твърде очарован от разпорежданията. Бен-Цион отказа да разкрие местонахождението на Симона, но поне това спазване на професионалната етика даде известна увереност на Ейтан, че тя наистина е в безопасност.
Романо се приближи до Ейтан и Бени. Той извади празната си лула от устата и сложи ръка върху рамото на Екщайн.
— Много съжалявам — каза той.
Ейтан изчака малко, докато се увери, че ще може да отговори.
— Трябваше да я накарам да се покрие, Дани.
— Никой никога не би могъл да накара Ети да направи нещо, ако тя не иска — намеси се Бени.
— Ти не си ясновидец, Ейтан — каза Романо.
— Тогава за какво ни плащат? — изхлипа Ейтан.
— За основателни предположения, късмет и надежда за безобидни грешки — каза Очко.
Ейтан наведе поглед към дребосъка. Нищо чудно, че Бени го държи винаги до себе си.
— Къде е Силвия? — попита Баум.
— Работи с Шабак по последните прехващания — отговори Романо. — Ами Бадаш?
— Вече е вътре — отвърна Ейтан.
Романо се огледа към главния вход.
— Мисля, че ние бяхме последните. Чакахме отвън. Не видях Хайнц.