— И няма да го видиш — каза Баум. — Той вероятно вече е на път към Мардж Аюн.
Ейтан не се присъедини към доволството от уволнението на Хайнц. Съмняваше се, че Бен-Цион ще е толкова мил, че само да изпрати капитана на фронта в Ливан. Беше твърде тъжно, за да предизвиква някаква радост. Хайнц просто беше повторил фиаското от Богенхаузен. Беше следвал шаблона стъпка по стъпка, вярвайки, че следва Камил по петите, докато е хванал добре подставен двойник. Беше наследил проклятието от Фелденхамер и полковникът веднага се освободи от него като от прокажен.
Баум погледна часовника си.
— Да влизаме — каза той.
В аудиторията имаше около петдесет офицери. Но вместо да се съберат пред сцената, те се бяха пръснали из залата, вдигнали крака по облегалките на предните столове, съблекли сака, а някои бяха облегнали уморените си глави назад, върху сплетените зад тила пръсти. Няколко души отпиваха от вдигащи пара чашки, други пушеха. В задната част на сцената двама лейтенанти от военновъздушните сили закачаха голяма спътникова карта на Йерусалим върху тежката синя завеса, която закриваше филмовия екран. В средата на сцената генерал Цамир, шефът на АМАН, се беше навел над дълга дървена маса и преглеждаше някакви материали, докато разговаряше с Ицик Бен-Цион. И двамата бяха облечени в ежедневните си униформи. Във всяка друга армия присъствието на бригаден генерал би накарало младшите офицери да стоят мирно с ръце по шевовете в пълно мълчание. Тук обаче всички израелци си разговаряха свободно.
Романо и Очко си намериха места за сядане, а Баум и Екщайн се отправиха към сцената. Ейтан огледа недоспалите лица. Позна шефа на Националната полиция, после видя Ури Бадаш и един старши служител на Мосад, известен само като Пиер. Много от мъжете и жените на негова възраст също му се струваха познати, но в Израелската армия е съвсем нормално да познаваш колегите си поне по лице.
— Екщайн, ела горе. — Ицик го беше видял и щракна с пръсти, а после посочи трима млади мъже в цивилни дрехи в дъното на залата. — Охрана — извика им той. — Заключете. Вече никой да не влиза и излиза. — Младежите скочиха да изпълнят заповедта му. После той махна с ръка към залата като Мойсей, когато е разделял Червено море. — Всички вие, приближете и седнете отпред. Не искаме да викаме тук.
Позаспалите офицери започнаха да се измъкват от удобните си гнезденца, като ругаеха и мърмореха, докато се придвижваха напред, за да се съберат, седнали неудобно напред.
Бен-Цион се приближи към края на сцената. Трите бронзови „кюфтета“ върху пагоните му изглеждаха току-що лъснати. Черните му обувки блестяха, а токата на колана му беше като огледало. Униформата му стърчеше изгладена като на американски флотски офицер. Секретарката му се беше потрудила. Той сложи юмруци на кръста. Разговорите затихнаха до шепот.
— Добро утро — започна Ицик. — Всички вие сте събрани тук, за да помогнете в провеждащата се операция на АМАН под кодовото название „Флейта“. — Това на пръв поглед спокойно изявление беше заредено с напрежение. Бен-Цион поемаше контрола, за да даде ясно да се разбере точно кой ръководи мисията. Но заради протокола той си направи труда да подчертае, че „Флейта“ е възложена на Баум и Екщайн, та ако се провали, да се знае точно чия е вината. — Сега оставям на моите служители да проведат съвещанието.
Бен-Цион всъщност нямаше намерение да напуска сцената, но когато генерал Цамир скочи долу да седне на първия ред, протоколът изискваше и полковникът да го последва.
С вдървено коляно и нежелание, Ейтан се изкачи горе. После подаде ръка на Баум и го издърпа, докато майорът изправи едрото си тяло до своя капитан.
— Говори направо — прошепна му Баум.
Ейтан огледа внимателните лица. Като млад офицер в парашутните войски той винаги се радваше да говори на войниците си. Сега наивността на младежките амбиции беше изчезнала. Това беше първото съвещание, което водеше от много дълго време насам, а се надяваше и да му е последно. Бръкна в джобовете на панталона си.
— Дами и господа — започна Ейтан. — Събрали сме се тук, за да предотвратим убийството на министър-председателя от един арабски терорист, на име Амар Камил.
Той млъкна и огледа лицата. Всички го гледаха. Някой подсвирна недоверчиво.
— Че защо да го правим? — попита анонимен глас от последния ред. Друг се изсмя. Генерал Цамир извърна глава. Виновният се изкашля.
— Сега няма да говорим за политика — каза Ейтан.
— Хм, извинявай, Ейтан — вдигна ръка една тъмнокоса жена с майорски пагони. Ейтан я позна. Беше експерт по комуникации в някои от оперативните мисии. — Това тренировъчно упражнение ли е? — Беше обикновен въпрос за военни, означаващ „доколко сериозно трябва да приемаме всичко казано?“