— И така, колеги — започна той. — Ето какви са заповедите ми…
От бледото пустинно небе над Йерусалим нощта се спусна бързо като индигова завеса, непомрачена от облаци, които да закрият отблясъците на слънцето, потъващо в далечното Средиземно море. За повечето жители на Йерусалим вечерта донесе хладното, очаквано успокоение от горещия ден на отиващото си лято. За Ейтан падащият мастилен мрак беше като ледена слана. Той го наблюдаваше от парапетите на Еврейския квартал в Стария град. Чувстваше се като моряк, страдащ от морска болест, застанал върху напречната рея на главната мачта, за да наблюдава пурпурното кипене на задаващия се откъм хоризонта тайфун.
Той разтри ръцете си, за да отстрани тръпките, и погледна надолу към големия площад пред Западната стена. Огромната площ беше гладка като пода на древна открита гробница. Хиляди квадратни плочи йерусалимски гранит, полирани като метална палуба на самолетоносач. В центъра голям квадрат беше ограден с позлатени въжета, окачени върху черни метални стойки. Вътре покрай трите по-близки страни на квадрата върху редици метални поставки за оръжия блестяха автомати „Галил“, подредени в идеална симетрия, насочили смъртоносните си дула към небето. Зад всяка от поставките за оръжия имаше дървена маса, а върху всяка от масите — пирамида армейски библии, подвързани в тъмносиня кожа.
По-нататък беше издигната дървена сцена. Върху нея имаше полукръг от метални столове, върху които да се настанят важните гости. В центъра на сцената беше поставен нисък подиум, върху който малка лампа осветяваше катедра с единствен микрофон. Сцената беше заобиколена с израелски знамена и украса, които я правеха да прилича на торта по случай рожден ден на възрастен човек.
Под сцената и вляво от нея се чуваха какофонични звуци и тихо бумкане откъм друга група метални столове. Членовете на оркестъра на въоръжените сили на Израел, облечени в маслиненозелените си униформи и шапки с козирки в британски стил, продухваха студените си инструменти. Зад музикантите, издигаща се над тях и сцената, имаше временно издигната метална структура. Беше гигантска версия на сребърните парашутни крила на военновъздушния корпус на Израелската армия. Формата на парашута и крилете бяха обвити в напоен с керосин плат, както и еднометровите букви отдолу, които изписваха „По-бързи от орли, по-смели от лъвове“. Когато войниците се закълнат, този феникс ще пламне.
Докато Ейтан стоеше до високия парапет в западния край на площада, почти нищо не можеше да се скрие от погледа му. Вляво от него единственият вход за посетители, който идваше откъм арабския квартал, беше затворен от гранична полиция. Покрай високите парапети на старата Отоманска стена, която затваряше северната част на площада, в пълна бойна униформа патрулираха опитни парашутисти-десантчици, които се разхождаха между поставените прожектори, осветяващи площада под тях. Точно насреща през площада гигантските камъни на самата Западна стена се издигаха нагоре, за да се срещнат с плоския площад на „Харим ес Шариф“, святото за мюсюлманите място, където държавните власти не допускаха еврейски войници, за да се избягват сблъсъци между израелци и молещите се палестинци. В центъра на святата за мюсюлманите земя се издигаше огромният златен купол на „Храмът на скалата“, блеснал под звездите като частна обсерватория на милиардер.
Обикновено в основата на огромната вертикална стена, наричана още „Стената на плача“, се събират тълпи облечени в черно религиозни евреи, които се кланят и се молят, докосвайки свещените останки от Храма на цар Соломон, хора пишат бележки и ги поставят в древните каменни пукнатини. Тази нощ поради предстоящия военен ритуал при стената имаше само няколко възрастни мъже. Те седяха приведени над тежките дървени маси и четяха в спускащия се мрак от библиите си.
Вдясно от церемониалния анклав дълга и извита каменна рампа водеше от площада нагоре към покритата с каменна арка порта и към „Харим ес Шариф“. Поради политическата чувствителност по отношение на спорната територия тази порта се пазеше от група доверени израелски полицаи от арабски произход. Въпреки доверието към тях, те трикратно бяха предупредени, че не бива да допускат никого да премине през тази нощ от върха към площада. И за по-голяма сигурност, долната част на рампата се пазеше от още една група на граничната полиция.
Единствения открит вход към площада се намираше вдясно — през „Боклукчийската порта“ в южната част на откритата гробница. Там беше построен метален пропускателен пункт, подобно на стария граничен пост между Източен и Западен Берлин, през който дълъг поток посетители бавно преминаваше напред към мястото на церемонията.