Ейтан винаги ценеше посещенията си в Котела. Откакто сам се беше заклел тук преди петнадесет години като възторжен, недоспал и горд наборник, той смяташе това място за два пъти осветено. Въпреки огромните тълпи посетители тук винаги беше тихо. Площадът беше изпълнен само с шепота на молитвите, тихото обръщение на евреите, застанали близо до своя Бог. Той не беше религиозен, но Стената за него олицетворяваше сърцевината на историята на неговия народ. И макар да не идваше тук, за да се моли, това беше идеално място за размисъл, за преосмисляне и възприемане на причините за съществуването му.
Беше място за благочестие.
Храм и светиня.
Място за убиване.
— Нож едно, Нож едно, говори Вилица, край.
Пресекващият глас го стресна, вибриращ до дясното му слепоочие. Той извади миниатюрната радиостанция от задния си джоб.
— Тук е Нож, разбрано, говори — отговори той в малката черна кутийка.
— Ела. — Беше гласът на Бени, който го викаше долу на площада.
— Разбрано — каза Ейтан и прибра радиото. Пое си дълбоко дъх. Министър-председателят е на път. Той се огледа към стълбите, парапетите и покривите на Еврейския квартал. В сенките се виждаха силуетите на много фигури. Всички те бяха от АМАН, ДСС, полицията или Мосад. Снайпери, преследвачи, свързочници, стрелци с пистолети. Много от тях носеха очила за нощно виждане или имаха инфрачервени окуляри на оръжията си. Половината от тях наблюдаваха площада долу, а останалата половина се намираше из нишите и уличките на жилищния район сред къщите и извиващите се стени.
Ейтан тръгна надолу по широкото каменно стълбище, което води към площада. С всяка стъпка върху твърдия камък той губеше надежда, макар да се мъчеше да държи жива волята си.
Площадът се пълнеше с войници. Младите наборници се подреждаха в очакване в южния край за своя марш към славата.
Официалните лица и семействата на войниците чакаха чинно реда си да преминат през единствения вход. Процедурата беше бавна, тъй като съгласно заповедта на Ейтан всеки участник или посетител, включително официалните държавници и политици бяха получили през този ден специални, кодирани по цвят лични карти. При самата врата Очко седеше наведен над преносимия СКСК на Ябло. Данните за роднините на всеки наборник от парашутните войски и морските командоси бяха прехвърлени от базата данни на централния наборен център в Тел Ашомер и когато всеки от членовете на семействата пристигнеше, трябваше да каже името, адреса и рождената дата на войника, за когото идва. Ако информацията съвпаднеше с базата данни, на всички цивилни се издаваха цветни пропуски, които те трябваше да закачат върху дрехата си на гърдите.
До церемонията не беше допуснат нито един арабин — нито такива, които са израелски граждани, нито пък живеещите на Западния бряг. Въпреки това двойки цивилни агенти се разхождаха из събиращата се тълпа, като дискретно разпитваха всеки, който дори отдалеч напомняше с нещо фигурата на Камил.
Всички висши офицери бяха много доволни от предпазните мерки на Екщайн. Околността беше херметически затворена — би трябвало човек да притежава крила или шапка невидимка, за да проникне през черупката на сигурността.
Но Ейтан не беше спокоен. Чувстваше се като сляп слон, който се бори със скорпион.
Единствената останала му надежда беше, че въпреки доводите за противното, докато той не е убит и министър-председателят е в безопасност. Точно заради това той и Бени бяха прекарали целия следобед по улиците на Йерусалим. Бяха ходили напред-назад по най-оживените места, покрай претъпканите кафенета на улица „Бен Йеуда“. Ейтан напред, Бени на няколко крачки след него. Надяваха се, че Камил ще направи своя ход. Молеха се да не го прави.
Нищо. През целия изтощителен ден очакваха изстрели, които така и не избухнаха.
Но все още имаше макар и малък шанс манията на Амар Камил към Тони Екхард да го предизвика. Ейтан стигна до площада и зави надясно към ярко осветения район, който стоеше някак откъснат от събиращото се множество от хора. Под редица малки прожектори, поставени върху високи фотографски триножници, се намираше подвижният команден фургон „Шевролет“ на генерал Цамир. От покрива му стърчаха антени, а вътре радиостанциите пращяха с гласовете на отговорните офицери.
Обикновено колата би трябвало да е заобиколена от цял контингент помощници и офицери от разузнаването. Но сега на всички тях беше заповядано да стоят назад, извън кръглото езеро светлина, което блестеше върху полираните камъни.