Сред блестящото петно като церемониалмайстор върху голяма сцена стоеше сам Бени Баум. Вдигнал единия си крак върху бронята на командния фургон, той закриваше с длан очите си от ярката светлина и гледаше към издигащите се кули върху покривите на Еврейския квартал. Ейтан се приближи и застана до него. Двамата се спогледаха, но не се поздравиха. Застанали сега двамата сами под бяло-жълтите лъчи, те изглеждаха като приготвени за разстрел от огневи батальон жертви.
„Ето ни — беше посланието им. — Можеш да стреляш по нас.“
Трудно беше да накарат Цамир да се съгласи с това последно усилие за отклоняване на огъня, но в края на краищата той просто нямаше друг избор. Дълг на войниците му беше да защитят държавата от зло и ако подобна саможертва би могла да принуди терориста да се разкрие, нямаше логика да се противопоставя на това тактическо решение.
Кожата по гърдите на Ейтан беше настръхнала, а космите му изправени като от електрическа буря. Не можеше да стои повече от няколко секунди на едно място, но не излизаше от светлия кръг. Бени като че ли почти не дишаше.
Удар на цимбали накара сърцето на Ейтан да подскочи и той се извъртя към Стената. Оркестърът започна да свири химна на израелските въоръжени сили — марш в британски стил с много удари на чинели и барабани. Каретата на войниците тръгнаха в марш към подредените пирамиди с оръжия и масите с библии. Тълпата избухна в ръкопляскания.
Ейтан извърна глава на юг към вратата на крепостта, където друг шум се надигна с почти същата сила като ентусиазираното ръкопляскане на роднините на войниците. Над металния пропускателен пункт блесна ярка светлина и един хеликоптер „Бел“–212 на военновъздушните сили се издигна като гигантски, разярен стършел. Той мина над бариерите, наведе носа си напред и веднага кацна върху празното каменно каре, където със съскане горяха опознавателните лампи за кацане. Шейната му едва беше докоснала земята, когато две еднакви лимузини се насочиха напред и спряха от двете страни на хеликоптера. Вратите им се отвориха, светнаха куполи от светлини и групи от едри млади мъже в цивилни дрехи се приведоха под вятъра и въртящите се перки, докато от двете страни на хеликоптера започнаха да слизат пътниците. Невъзможно беше да се разбере в коя от колите е прибран министър-председателят. И двете коли потеглиха по различни маршрути, но се насочиха към мястото на церемонията.
Ейтан се опита да мисли. Маршируващият оркестър, гърмът от аплодисментите, виенето откъм хеликоптера. Невъзможно му беше да се концентрира. Запуши ушите си…
Високо над огромния площад пред Западната стена върху широкото било на Хълма на Храма се издига Куполът на Скалата, сред втори каменен площад, с площ повече от един квадратен километър. От трите си страни Хълмът е ограден с горички от високи дървета. В далечния източен край на този религиозен покрив — откъдето Мохамед се е издигнал на небето и върху който Авраам едва не принесъл в жертва Исаак — звуците от военната церемония бяха заглушени от разстоянието и вечерния вятър.
В този край на Хълма дебелата Отоманска стена се спускаше на четиридесет метра право надолу към тъмната долина под нея. Сухата урва беше необитаема, посипана с разпръснати, изпочупени надгробни паметници и изпопадали камъни от Хълма на маслините, който се издигаше високо в източната й страна.
В основата на стената на петдесетметрови интервали бяха разположени войници в пълно бойно снаряжение. Стената беше препятствие — непристъпна дъга от гигантски вертикално издигащи се каменни блокове, но армията нямаше намерение да рискува и да я остави неохранявана.
Повечето от самотните войници бяха нащрек. Но на всички им беше скучно.
Един от тях беше мъртъв.
Вратът му беше прерязан с един рязък замах с нож. Всъщност той изглеждаше жив, но заспал на поста си. Седеше на земята, опрял гръб в стената, поставил пушката си върху разкрачените крака с удобно отметната глава. Само отблизо можеха да се видят безжизнените очи, които издаваха състоянието му.
Амар Камил се изкатери. И този път не му бяха нужни въжета или питони. Между камъните имаше широки пукнатини, където можеше да се захваща. Подметките на бойните му обувки се забиваха в каменните пукнатини, а разперените пръсти намираха достатъчно места за захващане. Спортният сак висеше на гърба му, докато се издигаше бавно и безшумно в тъмнината. Почти не дишаше и не зацапваше с прах униформата на офицера, чието голо тяло вече изстиваше мъртво в една маслинена горичка близо до Витлеем.
Той се прехвърли през ръба на стената и скочи върху краката си. Скри се веднага зад едно дърво. Боядисаните му в черно къдрици блестяха под светлината на звездите. Свали спортния сак и бавно отвори ципа, като преди това постави кафявата барета на главата си под наклон над едното си око и ухо. Извади пистолета с приспособения в домашни условия заглушител, закрепен неподвижно към дулото. Беше примитивен, но в най-лошия случай щеше да изпълни поне три изстрела, с които да може да се защити. Пъхна го на гърба под колана над униформената си риза. Дълбоката рана от нож в гърба му гореше като огън и продължаваше да кърви, въпреки стегнатата превръзка с хирургическа лента. Той не й обърна внимание.