Накрая извади двете половини на РПГ-то, завинти ги една в друга и постави оръжието отново в сака. Вкарването на бойната ракета щеше да му отнеме само няколко секунди. Подаде глава иззад дървото.
Вдясно от него големият Храм на Скалата се издигаше сред великолепие и тишина. Тъй като молитвите за деня отдавна бяха приключили, там не се виждаше жива душа. Отпред се виждаше отворената каменна порта на Хълма на Храма. В другия край светлините от церемонията се издигаха към небето от огромния площад под Западната стена като в заключителна нощ на карнавала в Монако.
Оркестърът беше замлъкнал. Войниците трябва да са получили оръжията си, защото се чуваше ехото от заповедите за парада и тропането на стотици метални приклади по студените камъни.
Той се изправи, вдигна сака и тръгна. На Хълма не можеше да има евреи. Въпреки откритата омраза, която се изливаше отгоре им от всяка палестинска душа, те продължаваха да показват уважението си към мюсюлманските храмове. Това щеше да бъде фаталната им грешка.
Той вървеше. Спокойно, като че всичко му принадлежи. Като завоевател. Между него и далечния парапет над Западната стена двойка арабски полицаи разговаряха и пушеха. С това си държание светотатстваха пред светия храм, но Амар не се почувства обиден.
Вятърът духаше над големия площад, листата на евкалиптите шумоляха. Арабските полицаи се обърнаха към него. Изгледаха учудено високия израелски офицер.
Той продължи напред широко усмихнат.
Ейтан се опитваше да разсъждава. Главата го болеше от напрежение. Навсякъде наоколо му цареше хаос. Бръмчаха двигатели, хора ръкопляскаха, прикладите удряха камъните и заповедите отекваха от стените. Но нищо не се случваше.
Той се завъртя. Разглеждаше високите парапети, като се напрягаше да зърне нещо из сенките и формите над тях. Не беше възможно да се е излъгал и тук да не се случи съвсем нищо. Ако цялата му концепция се окаже смъртоносна глупост и Камил го изненада отново, като при това изпълни мисията си, Ейтан просто нямаше да го преживее. Започна да прекарва пръсти през косата си, молейки се да чуе изстрел. Почти му се искаше да го прониже куршум, за да му докаже, че не е луд.
Внезапно шума от церемонията замлъкна. Войниците бяха получили оръжията и библиите си. Един старшина им говореше. Изричаше думите на клетвата, след което попита дали са готови да се закълнат.
Трябваше да мисли. Всеки път се беше оказвал на една крачка зад Амар Камил. Сега трябваше да мисли като Амар Камил. Сега или никога той трябваше да се превърне в Амар Камил. Трябваше да изпревари собствените си мисли.
— Ани нишба!52 — Триста войници ревнаха ведно клетвата си с гръмовната младежка невинност, която накара камъните да затреперят под краката му.
И тогава разбра. Излъгал се беше. Мисълта, че министър-председателят е в безопасност, докато той е жив, е погрешна. Не, Камил иска Ейтан да бъде свидетел на последния му удар и да страда, също както беше страдал при смъртта на другарите си. Това щеше да е най-отмъстителният удар на Камил. Убийството на убиеца на брат му можеше и да почака. Вероятно до утре. Или след десет години!
През ума му мина светкавица. Ицик Бен-Цион е бил прав. Камил не е самоубиец и ако има намерение да убие министър-председателя и въпреки това да храни някаква надежда да се измъкне, има само една маскировка, която да възприеме за тази цел. Той трябва да е облечен като армейски офицер, защото в последвалото меле всеки друг, който се отдалечава от местопрестъплението, би бил съборен на земята от охраната като при лов на газели.
Войниците, оркестърът, офицерите, публиката. Сега всички бяха застинали в пълно мълчание. Ейтан извърна глава. В предната част на сцената с официалните лица, зад катедрата, се беше събрала малка група. Беше полукръг от гиганти, всички над два метра високи. Всички стояха неспокойно, наблюдаваха, въртяха очи. Горилите на министър-председателя.
Дребният мъж стъпи върху ниския дървен подиум. Възрастната му посивяла глава навлезе в кръга светлина над катедрата. Сребристата му вратовръзка блесна. Той се изкашля, усмихна се и започна да говори.