Ейтан се обърна към Еврейския квартал. Сега. Щеше да се случи сега. Тръгна напред като привлечен от кръга светлина. После спря. Всички очакваха изстрелът да дойде отпред. Не! Ще бъде точно обратното. Винаги обратното на онова, което очакват.
Той чу един глас, пукане на радиостанция откъм командния фургон на Цамир. Част от изречение.
— … войникът е мъртъв. Току-що го намерихме в основата на източната стена на града. Край.
Ейтан хукна отново към светлината с отворена за вик уста. Баум го нямаше.
Той вдигна ръце и се завъртя лудо, търсейки. Очите му зърнаха движението. Върху рампата, водеща към Храма на Хълма. Бени спринтираше като бик. Сам.
Ейтан хукна. Измъкна радиостанцията от джоба си.
— Камила едно, Камила едно — изкряска той. — Говори Нож, обади се.
Арабските полицаи на Хълма бяха в същия радиообхват. Те не отговориха.
Той тичаше слепешком, задъхан още преди да тръгне. Не можа да извика на охраната от гранични войски, когато мина покрай хората. Коляното му гореше от болка, докато спринтираше нагоре по наклона на рампата.
На върха малката вратичка към Мароканската порта беше отворена. Той притича през нея върху широкия площад на Хълма. Сърцето му се блъскаше, подскачаше да изскочи от устата му, когато видя свитите тела, строполили се едно върху друго като Ромео и Жулиета.
Чу остра кашлица вляво от себе си и хукна нататък. Изпусна радиото и то се пръсна на парчета по камъните на Хълма, докато измъкваше пистолета си и го насочваше.
Там, където Хълмът свършваше при горната част на Западната стена, земята беше засенчена под дълга, правоъгълна сянка. Втора, подкрепяща стена с височина два метра и водеща към втори широк парапет се издигаше от тъмнината. В основата й седеше някаква фигура.
Ейтан хукна към стената и се приведе. Опипваше пътя с протегнатата си лява ръка, като оставяше потни следи по камъните. Баум седеше там, дишаше бавно, опрял глава върху студените камъни, притиснал ръка към корема си. Река от кръв извираше между пръстите му и се събираше в скута. Вече започваше да изтича от езерцето там върху камъните. Напрегнатото лице блестеше бяло като луна при пълнолуние.
Ейтан се приближи, стиснал зъби в ужасна гримаса. Когато го приближи, Бени бавно обърна глава. Върху лицето на Баум нямаше следа от болка, но очите му бяха като стъклени. Изглеждаше изморен, смачкан, почти готов да се предаде.
Той вдигна бавно дясната си ръка изпод крака си и когато капитанът се приближи, Бени стисна ръката му с последните остатъци от силата си. Отвори уста и Ейтан се наведе към лицето му.
— Той е много по-бърз от теб, Ейтан — прошепна Бени. — Но ти можеш да го победиш. Ти можеш.
Ейтан се опита да каже нещо. Не можа. Нямаше време за разговори. Той дръпна ръка и погледна нагоре. Стената беше висока. Твърде висока. Сведе поглед към Баум, вдигна десния си крак и стъпи върху рамото на Бени. Баум бързо вдигна ръка и стисна с пръсти глезена на Ейтан, за да го стабилизира.
С едно бързо движение Ейтан се хвърли нагоре и падна по корем върху горната част на широката стена. Държеше напред пистолета си и се хвана с лявата ръка, за да може да вдигне краката си отгоре. После се превъртя и се изправи.
Амар Камил чакаше. Стоеше само на два метра от него с гръб към ниския парапет на Западната стена. Светлините очертаваха като с ореол силуета му. Беше облечен в бойна униформа на капитан от парашутните десантни войски. Трите бронзови ивици блестяха върху пагоните му, сребърните парашутни криле на значката бяха като светло петно върху гърдите му. Кафявата барета беше елегантно наклонена над дясната вежда, като че се е научил да носи тази униформа по рождение.
До краката на Камил лежеше празна, смачкана спортна чанта. До нея върху ръба на стената блестеше мълчаливата черна тръба на РПГ. Грозната бойна глава беше заредена, капачката на взривателя — свалена. Ударникът беше изтеглен и готов да удари.
Въпреки всичко това на Ейтан му беше трудно да осмисли видяното. Камил толкова много приличаше на израелец с идеалната си униформа и леко разкрачените крака в кафявите военни боти, че на Ейтан му беше трудно да си представи, че това е човекът, който участва във всичките му кошмари. Толкова спокоен, толкова сигурен.
Само дето беше насочил пистолет със заглушител право в лицето на Ейтан.
Ейтан се беше смръзнал полуприведен. Дъхът му излизаше като вълни от втечнен газ, пулсът се беше качил в гърлото му. Той гледаше неподвижен към лицето в сянката и само очите му блестяха като на пантера. Тялото на Камил помръдна заедно с дулото на заглушителя, което се наклони бързо на два пъти към земята.