Ейтан се наведе бавно, като че се намираше под вода. С очи, втренчени в лицето на Камил, той наведе браунинга си към камъните. Въпреки всичко искаше да опита, макар да знаеше, че ако ръката му трепне за миг, ще бъде блъснат от стената върху скута на Баум.
Надигна се отново, без оръжието. Леко се извърна и застана точно пред врага. Краката му трепереха от притока на кръв и адреналин.
Отнякъде чу стъпки, но те бяха много далеч. Нямаше да стигнат навреме. Чу друг звук — далечен глас, с леко металически тембър. Речта отекваше откъм големия затворен площад отдолу.
Почувства движението на тялото си напред, въпреки разума, който се опитваше да го спре. Но тялото на Камил не трепна.
— Не бой се, господин Екхард — изрече гласът на идеален, спокоен иврит. — Ти само ще трябва да видиш убийството на вашия министър-председател. А после аз ще те убия така, както ти уби брат ми.
Пистолетът със заглушител започна да се измества надолу, съвсем леко изменяйки траекторията. Той щеше да стреля в Ейтан. Но не и да го убие. Не още. Просто искаше да го обездвижи, за да може после да се изправи върху стената и да стреля с РПГ-то, хвърляйки отново двата народа в мрака на племенната мъст. Щеше да стреля в краката на Ейтан. В краката.
— Ти уби Джамайел. — Ейтан се учуди, че е намерил глас. Хриплив и прегракнал като че от ужас. — Ти уби собствения си брат. — Той премести десния си крак напред, като почти го влачеше. — Ти го използва като жертвено агне. А аз бях само ръката на Аллах, който те наказа.
Улучи право в целта. Камил вдигна глава. Очите му се бяха присвили до горящи цепнатини, а по лицето му бликна ярост. В тази жизненоважна милисекунда той вдигна пистолета, за да стреля в главата на Ейтан, а Ейтан извърши единственото, което можеше. Единственото движение от крав-мага, което се беше научил да използва сравнително добре.
Скочи с левия крак напред, изхвърли лявата ръка напред и нагоре, хвана заглушителя, и се дръпна встрани, когато той гръмна близо до лицето му. Изкрещя, докато удряше с десния си юмрук, но Камил дръпна глава и ударът не улучи. Усети силен удар в коляното си, но продължаваше да държи пистолета. В тази частица от секундата разбра, че няма да успее да завърши движението, няма да може да обърне пистолета и да го използва срещу Камил. Една разтворена длан го удари през лицето, докато се извиваше наляво с всичката си сила, хвана и с дясната си ръка пистолета, дръпна го рязко от ръката на Камил и го хвърли надалеч в нощта.
За миг от секундата двамата останаха един срещу друг с празни ръце. Но силите им не бяха равни. Ейтан извърши немислимото.
Докато очите на Камил изпъкваха от ужас, Ейтан изкрещя името на Симона, хвърли се напред, сграбчи жестоката си съдба в прегръдка на омраза и я понесе заедно със себе си отвъд парапета, с дълъг, отекващ писък надолу, към далечния каменен площад…
20.
Болницата „Хадаса“
Една седмица по-късно
Стените на коридора във военното крило не бяха нито бели, нито зелени. Имаха онзи цвят на горчица и на стара, набръчкана кожа, отдавна забравила младежкия си тен. Подовете на коридорите бяха тъмни и шарени като гърбовете на речни саламандри, плочките подредени без фуги, за да не трополят колелата на носилките по тях. Тези подове бяха чисти, измити и подсушени както всеки ден преди залез, макар че прозорците бяха оставени отворени за полъха откъм далечното Средиземно море. Той носеше невидими прашинки, които до вечерта покриваха плочите.
Тук беше отделеното военно крило на болницата, но и нещо повече. Това беше охраняваната част на военното крило. За да влезе човек, му бяха необходими куп пропуски и разрешения. Тук не се допускаха репортери, фотографи, продавачи на сладкиши или вестници. Никакви цивилни освен роднините, на които е издадено специално разрешение, докторите и сестрите, които всички бяха офицери от запаса. Тук никога нямаше много хора, независимо дали навън е спокойно или има национална криза — война, терористична атака или трагичен транспортен инцидент.
Намираше се на последния етаж в северозападната сграда на „Хадаса“, която е далеч от центъра на Йерусалим и се издига над полегатите долини на Ейн Керем, оградена от високи върхове, обрасли с борови гори. Вятърът тук винаги миришеше на бор, а при залез старите жълтеникави стени и плочи на коридора блестяха в оранжево-розово като зърната на летни нарове.
Бени Баум се движеше бавно по коридора, обул чифт стари кожени сандали, чиито подметки не се отделяха от пода. С лявата си ръка стискаше ластика на увисналите панталони на пижамата си. С дясната държеше сребристия прът на поставка за системи, чиито метални колела скърцаха, докато я буташе до себе си като извънземен домашен любимец. Тръбичката от висящата система с глюкоза се спускаше към рамото му, а през отворената предница на пижамата му се виждаше широката, чисто бяла като гъши пух превръзка върху корема му.