— Поне веднъж да убиеш човека, когото трябва, Екщайн.
Той потупа силно крака и като се засмя на собствената си шега, се обърна, за да тръгне към вратата.
— Не, Ицик — обади се зад гърба му Ейтан и полковникът спря. Обърна се. — Ако бях направил това, което каза, ти щеше да си мъртъв. И ако не уважиш сделката ми с Жорж Масуд, ще бъдеш, така да знаеш.
Ицик и двамата му телохранители останаха замръзнали на местата си със зяпнали уста. Лицето на полковника потъмня, замисли се. Цялото му самодоволство изчезна. Мислеше за оценката на капитана си и стойността на заплахата му.
После леко кимна с глава, обърна се и си тръгна. За пръв път, без да каже дума.
ЕПИЛОГ
Три месеца по-късно
Утрото над Юдея беше бляскаво. Тъмните облаци и проливният студен дъжд бяха прогонени от декемврийското слънце и по кобалтовото небе се носеха само високи, перести бели ивици. Горещината на Рамадана отдавна беше отминала с хладния полъх на приятната йерусалимска зима. Гражданите с удоволствие извадиха шапки и пуловери, гушеха се в кафенетата по булевардите и галеха горещите чаши с кафе и бульон. Радваха се, че колите, улиците и домовете им всяка вечер се къпят от проливните чисти дъждове, а после блестят под ослепителните лъчи на високите звезди над Средния изток. Беше приятен зимен ден, в който звуците се чуват по-чисто сред въздуха, освободен от прашните облаци на пустинята. Беше ден, в който ги няма неприятните миризми на загрети от лятото листа. Пълен с аромат на бор и азалии, който превръща дишането в опияняващо удоволствие вместо в акт на самосъхранение.
Всъщност беше Коледа.
Ейтан караше колата си през Витлеем, изпреварваше туристическите автобуси, чиито прозорци бяха пълни с гордите глави на монахини и възбудените лица на чуждестранни поклонници. Ръцете му още бяха в гипс, но сега само до лактите. Пръстите му бяха свободни и подвижни. Чувстваше още известно неудобство, особено около здраво пристегнатите си ребра. Докторите го бяха предупредили още да не кара, но той настоя и затова те му дадоха малка торбичка с хапчета, в случай че болките се засилят. Той изхвърли лекарствата. Благоуханието на въздуха и свободата да пътува беше всичко, от което се нуждаеше.
Когато напусна покрайнините на града, той включи четвърта скорост по откритото шосе, а после леко открехна прозореца си, за да чуе звъна на камбаните откъм площад „Мангер“. Извърна главата си надясно и вдигна глава, защото в долината — през лятото суха, а сега яркозелена под влагата на дъждовете — един бедуин с развята роба водеше дълъг керван камили. Карамелената им козина беше блестяща и влажна, дългите им шии се поклащаха, докато плуваха необезпокоявани из долината. Водачът им беше гигантски албинос, чиято рядко срещана козина блестеше богата и без седло като полярен мираж.
Ейтан извърна глава да погледне Жорж Масуд. Палестинецът седеше гордо изправен в седалката на пасажера. Този път не го безпокояха белезници, а тъмното му и несигурно преди бъдеще сега изглеждаше ясно и със сигурност свободно. Жорж усети погледа и отклони очи от кервана, за да погледне лицето на човека, който му беше враг, затворнически пазач и освободител. Жорж още се чувстваше объркан от развитието на събитията, обещанията, които наистина се сбъднаха, сделките, които не се оказаха само тактическа измама. Не беше естественото развитие на нещата в това разкъсано от противоречия, изпълнено с мъка място. Трудно му беше да даде определение за този израелец. Може би е просто един честен човек.
— Прекрасен ден, нали? — каза Жорж.
— Да, прекрасен — отвърна Ейтан.
Отново обърнаха очи към пътя. Откакто бяха напуснали Йерусалим, почти не бяха разговаряли. За Жорж месеците на очакване бяха единствено такива. Той беше свикнал с това, беше се превърнал в експерт. И държеше надеждите си под контрол.
За Ейтан не беше лесно да изпълни обещанието. Имаше адвокати, съдии, процедурни битки. Дори и когато всичко накрая бе уредено, Бен-Цион беше направил един последен и слаб опит да се противопостави. Но заплахата от „вътрешен преврат“ от страна на Баум, Романо и Силвия заедно с осведомеността на Ури Бадаш за подготвения доклад накара огорчения полковник мълчаливо да отстъпи.
Дори и след това трябваше да чакат за подходящото събитие, с което да прикрият освобождаването на Жорж, защото, ако се чуеше и намек за подобно „сътрудничество“, това можеше да предизвика единствено екзекуцията му. Най-после в Ливан бяха предложени за замяна тленните останки на един израелски пилот. Списъкът на палестинските затворници, които трябваше да се освободят, се оказа плодотворен. И Жорж беше свободен.