Сега Ейтан подкара по-бързо. Представяше си как би се чувствал на мястото на Жорж. Взе левия завой при Гуш Ецион и се насочи по извития път към Бейт Фаджар. Прашната през лятото пръст сега се беше превърнала в кал и скитащите наоколо кози едва измъкваха копитата си от лепкавата земя.
Ниските каменни къщи блестяха, измити от дъжда. Синьозелените им врати бяха прясно боядисани. С помощта на Бадаш Ейтан беше изпратил съобщение до семейството на Жорж, защото искаше палестинецът да бъде посрещнат както се полага. Върху далечния покрив на дома на Масуд, издигащ се самотно върху селския хълм, се развяваха по вятъра две от забранените палестински знамена. Циментовата арка на портата беше украсена с цветя.
Ейтан спря колата на известно разстояние от къщата. Той нямаше да участва в празника, нямаше да се намесва в радостното завръщане у дома. Нямаше нужда от това.
Жорж остана за момент в колата. Задъхан, загледан напред. Не подобаваше да показва чувствата си нито пред своя „шофьор“, нито пред селото си.
— Ще ви се наложи да ни я дадете, знаеш, нали? — тихо каза Жорж.
Ейтан го разбра.
— Знам — отговори той.
— Духа лош вятър — тъжно изрече Жорж. Гласът му не изразяваше предупреждение или заплаха. По-скоро съжаление. — Чувствам го в мислите на хората, в шепота им из килиите.
Ейтан кимна. Всъщност имаше слухове за надигаща се буря. Палестинците не искаха повече да чакат Арафат. Напоследък Ури Бадаш често говореше за това. Агентите му в териториите бяха неспокойни като животни преди земетресение.
— Възможно е да трябва още известно време — каза Ейтан. — Датчаните и шведите са се били цели триста години. Нали знаеш?
— Тогава те са разполагали само с лъкове и стрели — отвърна Жорж. — А ние не живеем в толкова удобен свят.
Ейтан се извърна към него.
— Ако зависеше от мен, Жорж, аз бих ви я дал. Но ще се задоволите ли с това?
Масуд се усмихна.
— Може би.
После изправи рамена, отвори вратата и излезе. Нямаше никакви вещи. Само коженото яке, което беше лъснал колкото можа с влажна кърпа.
Пресече пред колата и Ейтан свали стъклото на прозореца си и показа глава.
— Жорж — извика той.
Палестинецът спря. Обърна се и видя, че Ейтан се готви да го поздрави с типичния израелски поздрав. Той сложи пръст пред устните си.
— Не го казвай — възкликна Жорж. — И аз няма да ти отговоря.
Ейтан се изненада.
— Защо не? Та това е единствената оптимистична дума.
— Но тя не е част от нашата история — отговори Жорж. — Още не е. — Той вдигна ръка и махна с длан. — До скоро.
После тръгна по дългия кален път, а Ейтан го гледаше. Той стигна къщата, старото куче се изправи и лавна, вратата се отвори и сноп ръце дръпнаха Жорж вътре. Вратата се затвори.
Ейтан запали двигателя и обърна колата. Спря за миг, запали цигара и се усмихна, преди да започне дългия път обратно към Йерусалим.
Жорж беше прав.
Шалом. Само дума. Салаам. Която не е част от тяхната история. Мир…
Още не е…