Когато хората от охраната на летището със сериозните си физиономии, сиви униформи и висящи на раменете им автомати „Узи“ отвориха задната врата, Екхард затвори очи.
— Шшш — обърна се докторът към охраната. — Не му остава много на този свят.
Служителят от митницата мълчаливо прегледа паспортите.
Екхард задряма за малко, а после се събуди в сивия търбух на самолета ДЦ–9, който вече рулираше по пистата. Беше завързан към походната носилка. Вдясно от него имаше обикновени самолетни кресла.
Далеч напред се отвори врата. Той успя да надигне глава. Ханс-Дитер се появи откъм кабината с каменно лице, облечен като самолетен механик от екипажа, и се приближи по пътеката.
Шмид се стовари на седалката до Екхард. Свали шапката си и дръпна надолу възела на вратовръзката, сякаш беше отровна змия, която се готви да го удуши.
— Как си? — попита Ханс на иврит.
— Добре — успя да прошепне Тони. — Но може пак да се отнеса.
— Кои бяха онези? — попита Ханс. — Хора на Камил ли?
— Не — отвърна гласът на Люкман отнякъде. — Европейци бяха. Може би някъде от Източна Европа.
— Къде са другите? — Тони чу гласа си с някакво странно ехо.
— Повечето са далеч — отговори Ханс. — Ети остава, но тя ще бъде добре. — Шмид запали цигара. Неприятно му беше да сподели другото… — Петер отклони полицията от вас и се насочи към гората Перлахер. Накара ги да го гонят като луди, но накрая го хванаха. Направи го заради всички нас. Само благодарение на него сега сме във въздуха.
Тони се загледа в тавана. Чувстваше слабост. Но се помъчи да преглътне сълзите си. Самолетът се наклони силно надясно. Полетът му беше планиран за Лондон, но тази нощ той нямаше да стигне до Англия.
— Бени. — Екхард внезапно повика Ханс с истинското му име. Не беше сигурен дали трябва да сподели. Знаеше, че в замаяното състояние, в което се намира, преценката му може да не е точна и логиката му да е объркана. — Стори ми се не наред — каза той. — Говоря за Обекта.
— Знам — отговори Бени Баум. Той потупа с длан китката на Тони. — Двамата с теб май ще трябва да станем зарзаватчии.
Внезапно Екхард се почувства съвсем буден. Той изгледа Баум. Очите му задаваха въпроса, който не можеше да излезе от устата.
— Току-що получих съобщение от Бен-Цион — усмихна се мъчително Бени. — Екип наблюдатели преди малко са дали положителна идентификация. В Западен Берлин.
— Нека позная — обади се изморено Люкман.
— Точно така — прекъсна го Бени и изпусна кълбо дим. — Амар Камил.
Екхард извърна глава и отново заби поглед в тавана. Този път очите му се изпълниха с влага и той примигна, за да я накара да изтече върху чаршафа.
Беше жив и се прибираше у дома. Но оставяше твърде много неща подире си.
Един арестуван агент. Оперативен провал. Политическа бомба…
И едно убийство.
ЧАСТ ПЪРВА
В изгнание
1.
Йерусалим
Краят на пролетта, 1986 година
В града на древните царе, издигащ се по изпечени от слънцето хълмове, където някога се е молил Исус, пресечен с опасни долчини, из които Мохамед е яздил белия си кон, и осеян с руини, окъпани от сълзите на Авраам, индустриалният център „Талпиот“ със сигурност не беше идеалното място, което да увенчае края на нечия държавна служба. Всъщност, както добре съзнаваше Ейтан Екщайн през тази благоуханна от настъпващото лято утрин, много от тези субсидирани, маловажни и нямащи нищо общо с историята сгради със сигурност служеха като неприятен намек от страна на Пророците Работодатели.
Прокажената грозота на индустриалния център и изпращането на Екщайн там сякаш предполагаха, че това е по-скоро място за унил завършек, отколкото за светло начало.
Защото иначе Йерусалим не може да се нарече другояче освен величествен. Всяко човешко същество, което някога е било тук за един-единствен ден или за половин век, остава завинаги запленено от красотата му. Независимо от своите кина, автомобили и компютри Йерусалим не може да бъде модернизиран. Той просто отказва да бъде въвлечен в антиестетиката на двадесети век. Лицето на Йерусалим е от камък, който упорито и сам избира своя блясък от спектъра на слънцето и небесата, за да го отразява към омаяния поглед.
Познавачи на архитектурата казват, че характерът на града може да се познае от сенките, които той хвърля. Улиците на Йерусалим са изрисувани по-скоро със силуети на високи арки, отколкото на ъгловат метал, с куполи на джамии и грапави остриета на кули вместо със студени, синтетични небостъргачи от закалено стъкло. Вярно е, разбира се, че зад издигащите се високо над централния хълм крепостни стени на Стария град могат да се видят контурите на почернели от слънцето крака и къси поли, на модерни мъжки сака и войнишки автомати. Но те се смесват с расата на монахините, с галабиите на арабите и дългите палта на хасидите14. По улиците под него автомобилите също се перчат с модерните си форми, но те изглеждат някак временни, сякаш всеки миг конете и камилите ще заемат отново своето място, а това изобщо няма да разтревожи или изненада някого.